Р Е Ш Е Н И Е

гр.София, ….01.2019г.

                                                           В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ А въззивен състав, в публично заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година, в състав :

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА  ЙОВЧЕВА 

                                                         ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ДАМЯНОВА 

                                                                           НЕДЕЛИНА СИМОВА

 

при секретаря Румяна Григорова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева  гр.д. № 6078 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение от 20.02.2018г. по гр.д. № 55351/2015г. на СРС, 76 състав е осъден на основание чл. 218, ал. 2 и чл. 219 вр. чл. 229 ЗСВ вр. чл. 128 КТ, Висшия съдебен съвет, гр. София да заплати на В.Б.В. сумата 1884. 77 лв., недоизплатена брутна заплата за периода 01.01.2014г. – 31.08.2015г. , ведно със законната лихва, считано от 14.09.2015г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска за горницата до пълния предявен размер от 3304. 62 лв. , като неоснователен и са присъдени разноски съобразно изхода на спора.

Въззивникът – ответник В.С.С./ВСС/ обжалва решението в частта за уважаване на иска. Твърди, че решението е недопустимо, тъй като актът, с който ВСС определя възнаграждението на магистратите, е административен акт и подлежи на отделно обжалване по административен ред. Поддържа, че надлежен ответник по исковете е СРС, в качеството му на работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ. Сочи се, че ВСС не е работодател на съдиите, прокурорите и следователите /магистратите/, тъй като в случая не е налице типично трудово правоотношение с насрещни права и задължения между страните по делото. Евентуално се поддържа, че съдийската колегия към ВСС, по арг. от ч. 130а, ал. 5 от Конституцията на РБ, следва да се счита за правоприемник на ВСС в процеса. Отделно се поддържа неправилност и необоснованост на атакуваното решение, поради нарушение на материалния закон. Твърди се, че разпоредбата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ определя нормативно размера на възнаграждението само на най-ниската магистратска длъжност, която по арг. от чл. 163 ЗСВ е длъжността „младши съдия/младши прокурор“, а за длъжността „съдия“, заемана от ищцата през процесния период, няма нормативно установен минимум на трудовото възнаграждение, като с решение на ВСС по протокол № 29/12.07.2012г., т. 49, е утвърдена актуализирана таблица № 1 за определяне на максималните основни месечни работни заплати на съдии, прокурори и следователи, считано от 01.07.2012г.  Въззивникът поддържа, че за процесния период, през който въззиваемата – ищца е заемала длъжността „съдия“, не е имало законово основание за определяне на минимален размер на възнаграждението й, съобразно конкретни статистически данни.  Моли се съда да отмени решението в уважената част на иска и да отхвърли иска. Претендира разноски.

Жалбоподателят – евентуален ответник Софийски районен съд е депозирал писмен отговор, с който поддържа становище за неоснователност на жалбата. Твърди, че надлежен ответник по иска е ВСС, тъй като съгласно чл. 30, ал. 2, т. 10 ЗСВ пленумът на ВСС определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите, а съгласно чл. 30, ал. 5, т. 1 ЗСВ, съдийската  и прокурорската колегии назначат, повишават, преместват и освобождават от длъжност  съдиите, прокурорите и следователите. Сочи, че ВСС е и надлежно материалноправно легитимиран по иска, тъй като има качеството работодател спрямо съдия, осъществяващ трудовите си функции в СРС. Моли съда да потвърди решението, с присъждане на разноски.

Въззиваемата – ищца е депозирала писмен отговор, с който оспорва жалбата. Поддържа, че липсва законова пречка магистрат да претендира неизплатено трудово възнаграждение по реда на КТ, тй като е налице квази трудово правоотношение, поради което искът е допустим. Твърди, че надлежният ответник по иска е ВСС, който е неизменен неин работодател, считано от встъпването й в длъжността като младши съдия, а се променя само органа на съдебна власт, в който полага труда си – съответния съд. Поради това поддържа ,че конкретният съд, в който полага труда си, както и съдийската колегия, нямат качеството работодател, такъв е ВСС, в качеството му на колективен орган, който има правомощия да прекратява или изменя служебните правоотношения на магистратите, както и да определя и актуализира възнагражденията на съдиите.  Сочи, че след като възнагражденията на младшите магистрати подлежат на актуализация по арг. от чл. 218, ал. 2 ЗСВ, няма логика да не бъде извършена такава актуализация за всички категории магистрати. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част за уважаване на иска срещу ВСС, с присъждане на разноски.

Отделно е депозирана частна жалба от ответника ВСС срещу определение от  07.03.2018г. по гр.д. № 55351/2015г. на СРС, 76 с-в,с което е осъден да заплати на основание чл. 77 ГПК държавна такса и възнаграждение за вещо лице.

Ищцата е депозирала отговор на частната жалба, с който я оспорва.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, при извършената служебна проверка относно процесуалната допустимост на обжалваното решение, намира следното:

Предявен  е иск от ищцата В.Б.В. за заплащане на основание чл. 128, т. 2 КТ на сумата 3304. 62 лв. – дължимо и неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.07.2013г. – 31.08.2015г., през който е заемала длъжност съдия в СРС, срещу В.С.С./ВСС/. С разпореждане от 23.06.2016г. на СРС, 71 с-в исковата молба е била върната, поради неизпълнение на дадените на ищцата указания от СРС за посочване на надлежен ответник, в качеството на неин работодател. В определението на първоинстанционния съд за оставяне на делото без движение от 10.06.2016г. на ищцата са били дадени надлежни указания да посочи надлежен работодател –СРС или ВСС, като вземе предвид разпоредбата на чл. 229 ЗСВ и § 1, т. 1 от ДР на КТ, като се е позовал и на задължителните указания в ТР № 1/30.03.2012г. по т.д. № 1/2010г. на ОСГК на ВКС. Определението е отменено с определение по гр.д. № 8587/2016г. на СГС поради недокладвана своевременно уточнителна молба от ищцата от 23.06.2016г. С молбата от 23.06.2016г. ищцата отново е заявила, че надлежен ответник за незаплатеното трудово възнаграждение за процесния период е ВСС, тъй като нормата на чл. 160 ЗСВ е специална по отношение на чл. 61, ал. 2 КТ; възникването, съществуването, изменението и прекратяването на правоотношението по упражняване дейността на съдиите представлява сложен фактически състав, който включва множество факти и събития от компетентността на ВСС; СРС не разполага с никое от работодателските правомощия на назначените в него от ВСС съдии, а СРС е работодател само и единствено на тези лица, за които той назначава и провежда конкурс и които назначава и освобождава в администрацията си – съдебни служители. В молбата се сочи изрично, че ищцата не счита СРС за свой работодател.

С разпореждане от 21.02.2017г. на СРС исковата молба отново е върната, като СРС е приел, че и с молбата от 23.06.2016г. не са изпълнени указанията. С определение по гр.д. № 5164/2017г. на СГС, ІV Б състав разпореждането от 21.02.2017г. е отменено и делото върнато на СРС, по съображения, че ищцата е отстранила нередовностите на исковата молба, като е посочила за ответник ВСС, а въвпросът дали е надлежен ответник е въпрос по същество на спора.

С протоколно определение от 16.10.2017г. на основание чл. 129, ал. 2 ГПК на ищцата отново са дадени указания да уточни исковата молба, като насочи иска срещу надлежния ответник – СРС. В мотивите на СРС изрично се сочи, по арг. от чл. 160 и чл. 161 ЗСВ надлежен ответник по исковете за трудово възнаграждение е органа на съдебна власт, в който ищецът е полагал труд през процесния период, а не органът по неговото назначение, като въпросът за правилното конституиране на ответника е въпрос по допустимостта, а не по основателността на иска, съгласно задължителните указания, в ТР № 1/2012г. В изпълнение указанията на съда с молба от 23.10.2017г. ищцата е заявила, че продължава да счита ВСС за свой работодател, като главен ответник, но с оглед указанията на съда е посочила СРС като евентуален ответник и е поискала съда да се произнесе спрямо СРС при условията на евентуалност, с оглед факта, че полага труд в същия съд.

С обжалваното решение СРС е приел, че правоотношението на магистратите не е трудово, не е служебно по смисъла на ЗДСл, а отделен вид административно правоотношение, а дори да се приеме, че правоотношението е чисто трудово, нормата на чл. 61, ал. 2 КТ би била приложима само по отношение на председателя на съда, а не за редовите магистрати, поради което надлежен ответник е ВСС, спрямо когото е уважил иска частично. По отношение на евентуалния ответник е изложил съображения, че евентуалната претенция била предявена само за да лиши съда от възможността да прекрати делото и хипотезата била приравнена на оттегляне на иска, респ.  искът срещу СРС не е разгледан по същество.

При така изложеното, настоящият съдебен състав намира атакуваното въззивно решение за процесуално недопустимо, поради постановяването му спрямо ненадлежна страна.

Предявен е иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ вр. чл. 229 ЗСВ за заплащане на трудово възнаграждение от лице,  заемащо длъжност съдия в СРС. Съгласно задължителните указания в ТР № 1/30.03.2012г. по т.д. № 1/2010г. на ОСГК на ВКС, въпросът за посочването на надлежен ответник по исковете по чл. 344, ал.1 КТ е въпрос на процесуална, а не на материалноправна легитимация. В същия смисъл е и решение № 231/28.10.2014г. по гр.д. № 1504/2014г. на ВКС, ІІІ ГО. Съгласно горните указания, надлежен ответник по иск на работник или служител, чийто трудов договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 2 КТ, е работодателят, а не по-горестоящият спрямо него орган и ако при проверка съдът констатира, че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани тази нередовност, като предприеме действия за конституиране на надлежен ответник. В този смисъл разпоредбата на чл. 61, ал.2 КТ има съответно приложение, с оглед задължителното тълкуване в ТР № 1/30.03.2012г. по т.д. № 1/2010г. на ОСГК на ВКС, че определянето на надлежен ответник по трудов спор, респ. посочването на съответния работодател като ответник по иска касае процесуалната, а не материалноправната легитимация. Произнасянето в обратния смисъл от предходен състав на СГС не обвързва настоящия състав. Независимо, че ТР № 1/30.03.2012г. по т.д. № 1/2010г. на ОСГК на ВКС е постановено досежно исковете по чл. 344, ал.1 КТ, същото е приложимо принципно по трудови спорове. Съгласно препращащата норма на чл. 229 ЗСВ, на общо основание КТ е приложим за неуредените в раздел V на ЗСВ случаи, респ. и за настоящия спор за заплащане на трудово възнаграждение на магистрат. Ето защо указанията, дадени от първоинстанционния съд с протоколно определение от 16.10.2017г. да насочи иска си срещу надлежния ответник – работодател, са били правилни и законосъобразни, включително и в частта им относно посочването като надлежен работодател на Софийски районен съд. При така изложеното се налага извод, че не може по трудов спор ищецът да сочи евентуален ответник, а следва изрично да насочи иска си срещу надлежния такъв – съответния работодател. С оглед изложеното и предвид молбата от 23.10.2017г., в която СРС е посочен като ответник, макар и евентуален, първоинстанционният съд е следвало да разгледа иска срещу единствения надлежен такъв – СРС. Настоящият съдебен състав не споделя изводите на СРС и на въззиваемата –ищца, че ВСС е работодател на съдиите, назначени от него. Магистратите полагат труд по силата на специфичен вид правоотношения с трудов характер в съответния орган на съдебна власт, който се явява техен работодател. Не се налага различен извод поради спецификата на правоотношението на магистратите, с оглед обстоятелството, че се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават с решение на ВСС съгласно чл. 160 и чл. 161 ЗСВ, каквито са поддържаните от ищцата в хода на производството доводи. Неоснователна е и тезата, че съдийската колегия на ВСС има отделна правосубектност, включително и на работодател на на съдиите.  Служебното правоотношение на магистратите действително възниква от сложен фактически състав, но това не означава, че органът по назначението ВСС има качеството работодател, в качеството му на  орган по назначението на съответния съдия, а такъв е конкретният съд, в който съдията полага труда си. Цитираната в решението на СРС съдебна практика касае изцяло други казуси, при друга фактическа обстановка и е неприлжима в настоящия.

-чПредвид изложеното, обжалваното решение следва да бъде обезсилено като процесуално недопустимо и делото върнато на СРС за произнасяне по предявения срещу надлежния ответник иск – Софийски районен съд.

При този изход на спора не следва да се присъждат разноски.

С оглед цената на иска, решението не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран и на основание чл. 270, ал. 3, пр. 3 ГПК, Съдът

 

                                               Р Е Ш И :

                                                                                                         

ОБЕЗСИЛВА изцяло решение от 20.02.2018г. по гр.д. № 55351/2015г. на СРС, 76 състав и

ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане на предявения от В.Б.В. срещу Софийски районен съд иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ.

 Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ:1.                       2

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ОБЕЗСИЛВА изцяло решение от 20.02.2018г. по гр.д. № 55351/2015г. на СРС, 76 състав и ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане на предявения от В.Б.В. срещу Софийски районен съд иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ.