Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                       гр.София, 24.06.2016 год.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВО, ІІА състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА

                                                              ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА РУБИЕВА

                                                                                   ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

 

при секретаря Е.В., като разгледа докладваното от съдия Петрова в.гр.дело № 5189 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение  от 22.01.2016г , постановено по гр.д. № 24752/2015г СРС, 47-ми състав е осъдил „Ю.Б.” АД да заплати на Д.К. сумата от 655.72евро- недължимо платена по договор за кредит № HL 41916 от 11.08.2008г , въз основа на неравноправни клаузи в договора, както и сумата от 733.98евро недължимо платена  по договор № HL  42244 от 11.08.2008г въз основа на неравноправни клаузи  в договора и двете суми претендирани за периода от 20.05.2010г до 10.08.2011г - искове с правно основание чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД. СРС, 47-ми състав е възложил разноските по спора съобразно изхода от делото и доказаните разноски от страните.

За да постанови решението си СРС, 47-ми състав е приел, че клаузите на чл.6,ал.2 и чл.23,ал.1 от процесните договори между страните са неравноправни и нищожни.

Решението на СРС, 47-ми  състав е обжалвано с въззивна жалба от ответника, изцяло. Въззивникът поддържа,че решението на СРС е недопустимо и неправилно , поради неправилно приложение на материалния закон- чл.143 и чл.144 от ЗЗП. Въззивникът поддържа, че след като не се иска прогласяване на нищожност на договорни клаузи е недопустимо да се иска връщане на полученото въз основа на тези клаузи. Поддържа, че предявените искове са форма на злоупотреба с право , както и че съдът с решението си се намесва в договорните отношения между страните. По същество поддържа, че СРС, 47-ми състав не е обсъдил доказателствата в тяхната съвкупност, че е ценил превратно доказателства по делото, че неправилно е приложил разпоредбите касаещи неравноправните клаузи . Поддържа,че решението на СРС противоречи на съдебна практика по сходни казуси. Поддържа възражение за изтекла давност, погасяваща исковете на ищеца. Моли въззивния  съд да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което исковите претенции да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира разноски по делото, направени пред двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна- ответник пред СРС  е депозирал отговор на въззивната жалба, с който жалбата се оспорва. Въззиваемата страна счита, че решението на СРС, 47-състав е правилно и законосъобразно. Поддържа твърденията си за неравноправност на договорни клаузи , съдържащи се в договорите за банков кредит между страните. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски по делото.

В о.с.з. страните  се представляват. Въззивникът поддържа жалбата си, моли исковете да бъдат отхвърлени, претендира разноски, съобразно списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна оспорва жалбата. Заявява,че решението на СРС, 47-ми състав е правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено. Представя писмени бележки по делото с развити съображения по съществото на спора. Според въззиваемата страна в процесните договори страните са постигнали съгласие за  ползване на банков кредит в евро, че ищецът е поел задължение да заплаща месечни вноски за погасяване на кредита в евро, че клаузите позволяващи на банката- ответник да превалутира  кредита и да променя размера на месечните вноски са нищожни като неравноправни. Въззиваемата страна претендира разноски, съобразно списък по чл.80 от ГПК.

Въззивникът прави възражение за прекомерност на разноските на въззиваемата страна.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269,изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан  от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери  спазването на императивните материалноправни разпоредби , приложими към процесното правоотношение. В този смисъл е  задължителното тълкуване на закона дадено с ТР №1/2013г по т.д. №1/2013г на ОСГТК на ВКС- т.т.1 и 4.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо .

Неоснователно е поддържаното становище на ответника, че е недопустимо да се претендира връщане на дадено без основание по нищожен договор или нищожни договорни клаузи , без изрично да бъде установена тази нищожност и едва след това установяване ищецът има право да търси реституция на даденото на осн. чл.34 от ЗЗД. Следва да се посочи, че след промените през 1993г в ЗЗД ,  чл.34 от ЗЗД урежда хипотеза идентична с тази на чл.55,пр. 1 от ЗЗД доколкото даденото на нищожно основание е дадено без основание изначално. Преди 1993г разпоредбата на  чл.34 от ЗЗД е уреждала връщането при унищожаем и нищожен договор по съвсем различен начин, като при договор сключен в противоречие със закона, каквито са процесните твърдения,  даденото по договора е получавано от държавата. Преди 1993г разпоредбите на чл.34 от ЗЗД и 55 от ЗЗД са имали съществени отлики, докато след отпадането на конфискацията на даденото по нищожни договори през 1993г  последиците на двете правни разпоредби в частния случай на даване по нищожен договор са идентични.

Неоснователно е твърдението на ответника, че няма право да се иска връщане на дадено без основание или на нищожно основание без да се прогласи нищожността на основанието изрично. Право на ищеца е да избере дали да предяви такъв иск за установяване на нищожност на договорни клаузи, като получи сила на пресъдено нещо по този спор или да се позове  на нищожността на основанието за престацията само като мотив, като по този начин съответно няма да сформира СПН по този спор и могат да последват  други спорове между страните, при които да има различни произнасяния на съда по отношение на валидността на основанието за престиране. Не само, че не е налице пречка нищожността на договорни клаузи или договор да бъде установена само в мотивите на съдебното решение, но и според задължителната практика конкретно в случаите на нищожност поради неравноправни клаузи съдът дължи служебно произнасяне при констатиране на такава нищожност, дори и да не е сезиран с такова оплакване, в мотивите на своето решение – в този смисъл реш. № 198/2015г по гр.д. № 5252/2014г на ІV ГО на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК.     

Установявайки нищожността на една договорна клауза или на договор съдът не се намества в отношенията между страните и не променя волята на страните , а установява  съществуващото положение със сила на пресъдено нещо - че волята на страните е изначално опорочена и не поражда и не е пораждала правни последици.   

С оглед изложеното настоящият състав на СГС приема извод, производството по делото  и постановеното решение по предявените искове от СРС са допустими.  

Като краен резултат, първоинстанционното решение е правилно , не страда от пороците посочени във въззивната жалба и не е постановено в нарушение на императивни материалноправни разпоредби.

С оглед развитите въззивни съображения съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са искове за връщане на дадено без основание с правно оснавание на исковата защита чл.55,пр.1 от ЗЗД.

При така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже плащане на процесните суми , а в тежест на ответника е да докаже основание за тяхното получаване или  задържане.  

Между страните не се спори, видно от развитите съображения в отговора на ИМ , че ищецът е заплатил на ответника процесните суми. Спорът е дали има основание банката да получи тези суми.

Следва да се посочи от съдебния състав ,че в отговора на ИМ ответникът не сочи конкретно основание за получаване на процесните суми. В отговора на ИМ ответникът оспорва всички твърдения на ищеца във връзка с нищожност, неравноправност или неяснота на договорни клаузи, но няма изрично твърдение, че е получил процесните суми от ищеца в изпълнение на договорите за банков кредит и най -вече, това което е основно за спора, какво е наложило плащането на суми по договорите за банков кредит в размер над първоначално договорения.  Дори и да се приеме твърдението на ответника, че договорите за кредит от 11.08.2008г са валидни и обвързващи страните, то липсва твърдение от негова страна какво е довело до увеличаване на кредитните вноски- дали промяна във валутни курсове и как се е отразила тази промяна на вноските по договорите , дали промяна на лихвени проценти или други обстоятелства са довели до констатираното увеличаване на размера на кредитните вноски дължими се и заплатени от ищеца за процесния период.  Тази неяснота в процедирането на банката е още по голяма с оглед на факта, че за част от процесния период като кредитор на ищеца действа трето лице , а не банката- ответник и кредитор по договорите за банков кредит. Липсват твърдения в отговора на ИМ как е настъпила тази субективна промяна в договорните отношения между страните, но доколкото банката – ответник се позовава на допълнителните споразумения сключени между това трето лице за договора и ищеца, следва да се приеме, че банката се ползва от тези действия на третото лице. Това което е относимо към спора е, че с тези допълнителни споразумения към двата процесни договора за кредит се променя размера на договорените главници, променя се размера на договорените лихви , което няма как да не доведе до отражения във вноските дължими се ежемесечно от ищеца, но това отражение е изцяло незаявено като твърдения и недоказано по размер от страна на ответника. Прави впечетление обстоятелството , че с оглед подписаните допълнителни споразумения в част от погасителните планове представени пред СРС/ л.211, 264, 270 и др. от делото/ за процесния период погасителните вноски са в размер под определения  с първоначалните договори за кредит с банката – ответник  и въпреки това е безспорно установено обстоятелството по делото , че е налице надвнасяне на суми по двата договора за кредит в сравнение с първоначално договореното. От изложеното съдът приема, че на първо място няма твърдение на банката защо й се дължат вноски в различен размер от уговорения, при условие,че не отрича да има плащане на вноски в завишен размер от първоначално договореното и на второ място ,че банката е управлявала кредитите по неясен начин, неустановен по делото нито чрез твърдения , нито чрез доказателства, като изложеното е достатъчно основание да се приеме,че ответникът е получил процесните суми без доказано по делото основание.

  Независимо от изложеното и за пълнота съдът следва да отбележи и следното :

   Страните по делото не спорят, че се намират в договорни отношения , породени от договори за банков кредит , двустранно подписани на 11.08.2008г  Съгласно двата процесни договора банката предоставя на ищеца- кредитополучател кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 26 000евро и 30 000евро по курс купува на швейцарския франк към емврото на самата банка/ чл.1/ . Размерът на усвоените кредити се установява от представените приложения № 1 към двата договора за банков кредит съответно на 42892шв.ф. и 49491шв.фр. Съгласно чл.2 от договорите разрешения кредит се усвоява по „блокирана сметка”, като усвоения кредит в швейцарски франкове се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс купува швейцарски франк към евро на самата банка. Съгласно чл.3 от договорите ищецът дължи лихва/възнаградителна/ за ползвания кредит в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс един процент надбавка. Съгласно чл.5 кредитите се погасяват на 144 и 360 месечни вноски. Съгласно чл.6 погасяването се извършва в щвейцарски франкове, съгласно погасителен план, които не са представени по делото, като банката има право да погаси дължимите се вноски и в друга валута по курс, който тя определя. Съгласно чл.23 от договорите се декларира познанието на кредитополучателя, че превалутирането може да повиши размера на кредитните вноски, като той поема да носи този риск, както и е съгласен да поеме всички вреди в това число пропуснати ползи произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви.

Представени са цитираните приложения №1 към договорите за банков кредит с уточнен размер на отпуснатите кредити в швейцарски франкове

Договорите за банкови кредит  са предоговаряни многократно с трето за спора лице.

От изслушаната ССчЕ се установява , че вследствие превалутирането на кредита и погасяването му в швейцарски франкове ищецът е надплатил по договор 41916 655.72евро,  а по договор 42244- 733.98евро. Установява се още,че банката е изплатила на ищеца по договорите сума за разпореждане в български левове.

Тоест от изложеното се установява,че банката е отпуснала кредит в швейцарски франкове, изплатила го е на каса в левове, превалутирала го е служебно в евро и е договорила погасяването му в швейцарски франкове, като курсовете швейцарски франк- евро се определят от банката по нейни търговски курсове.

Предвид изложеното настоящият състав на СГС приема, че  ако основанието на което се увеличава вноската на ишеца е превалутирането на  кредита и погасителните вноски /беше посочено по- горе, че ответникът не е посочил конкретно основание за повишаване на кредитната вноска/ ,  то договорните  клаузи които уреждат  тези действия на банката са неравноправни и нищожни.

Съгласно действаща към момента на сключване на договорите за банков кредит нормативна уредба- чл. 143 от ЗЗП неравноправна е клаузата в договор, сключван с потребител, ако е уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съгласно чл.146 от ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като е в тежест на търговеца да установи,че клауза от договора или  ОУ , която го ползва , е индивидуално уговорена. Законодателят е предоставил неизчерпателен списък с видове неравноправни клаузи в чл.143 от ЗЗП  , като изброяването е примерно.

В разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП са установени хипотези, при които не се прилагат правилата на чл.143 от ЗЗП за неравноправни клаузи.

В случая пред въззивната инстанция не се поддържа спор ,че страните по договори за банков кредит  от 11.08.2008г са потребител и търговец по смисъла на пар.13 , т.т.1 и 2 от ДР на ЗЗП. Следователно регламентацията по ЗЗП е приложима в отношенията между страните.

Настоящият съдебен състав приема , че договорните клаузи, уреждащи превалутирането на отпуснатия кредит от франкове в евро, погасяването му в евро при курс към франка определен от банката/чл.2,ал.4, чл.6,ал.2 и ал.4, чл.23/ и които възлагат тежестта от всяка икономическа неизгода  върху кредитополучателя са неравноправни. Тези клаузи ползват икиномическата и правна неосведоменост на по- слабата страна в договорните отношения, т.е. не отговарят на изискванията за добросъвестност и натоварват потребителя със задължения , като гарантират на банката облаги- печалби, което означава че водят до неравновесие в съдържанието на договорното отношение. Житейски нелогично е ищецът да договори кредит в швейцарски франкове за покупка на имот в България и да се съгласи за неговото превалутиране в евро и погасяване отново във  франкове при курсове, определи от търговски курсове на самата банка.  От всички договорки в двата процесни договора е ясна икономическата неосведоменост на ищеца, която недобросъвестно е ползвана от банката.

Следва да се посочи още,че горецитираните договорни клаузи  не се установява да са индивидуално договорени, като тежестта да установи този факт е върху ответника. Договорните клаузи са  част от съдържанието на сключените между страните по спора договори за кредит. Съгласно чл.146,ал.4 от ЗЗП в тежест на банката е да установи,че проецсните договорни клаузи, които я ползват , са индивидуално уговорени с ищеца. Такива твърдения по делото са наведени, но не се подкрепят от нито едно доказателство, събрано по надлежен ред.   Липсват по делото доказателства и за това ищецът да  е имал възможност да влияе върху договорното съдържанието . Сключените в последствие допълнителни споразумения не навеждат на извод за индивидуално договаряне при сключването на договорите от 11.08.2008г, а и тези споразумения както беще посочено са сключени с трето лице. С оглед разпределената доказателствена тежест съдът следва да приеме, че атакуваната от ищеца договорна клауза не е индивидуално договорена.  Установяването в процеса на обстоятелството, че определено условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на ответника, който следва главно и пълно, по един категоричен начин да установи , че оспорената договорна клауза е  част от договорното съдържение в резултат на обсъждане между страните и постигане на съгласие на потребителя по отношение на нейното съдържание. Фактът, че ищецът се е съгласил да сключи договора, в които се съдържат и процесните клаузи не означава, че договорната клауза е индивидуално договорена. Следва да се съобрази и обстоятелството , че кредитополучателят е икономически по -слабата страна и не е задължително да е правно грамотен. Именно затова банката, като търговец, действащ професионално дължи на своя съконтрахент добросъвестност, проявна форма на която е индивидуалното обсъждане на такива клаузи , даващи едностранни права на банката като съконтрахент по договор. Отново в защита на потребителя и като проявна форма на добросъвестност е изискването банката да представи своите условия на кредитополучателя  по ясен и недвусмислен начин/ чл.147 от ЗЗП/. Нещо което по делото не се установява, тъй като има спор дори и по отношение на валутата в която е отпуснат кредита. По делото не се установява индивидуална договореност на оспорената договорна клауза, не се установява  кредитополучателят да  е имал възможност да влияе върху съдържанието й при сключване на договора за банков кредит, поради което  и процесната клауза би била нищожна на основание чл.146, ал.1  от ЗЗП , ако се установи, че е неравноправна.

По изложените съображения се налага извода, че  клаузите за превалутиране на задължението и кредитните вноски  от договорите от 11.08.2008г не отговарят на изискванията за добрсъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и е във вреда на потребителя. Разглежданите  договорни клаузи противоречат на добросъвестността и  отговарят на условията на  общата разпоредба на чл.143 от ЗЗП  за неравноправна клауза.

Противно на твърденията във въззивната жалба не се установява към процесните отношения да е относима разпоредбата на 144,ал.2, т.1 от ЗЗП. По делото не се твърди от ответника и не се установява  разликите във кредитните вноски да се дължат на промени в лихвени проценти или други разходи, свързани с финансовите услуги. Отделно от това няма договорена възможност за потребителя- кредитополучател в случая, да прекрати незабавно действието на договора за банков кредит, за да не се обвърже от изненените в негов ущърб договорни условия . Липсва и основание да се приеме, че изменението на размера на кредитните вноски се осъществува на основания извън контрола и волята на банката, доколкото няма яснота какво точно е повлияло за промянатка на размера на кредитните вноски в процесния период.

С оглед изложеното съдът следва да приеме,че на основание чл.146,ал.1 от ЗЗП , че  разгледаните  договорни клаузи са неравноправни и нищожни.

Ако повишаването на размера на кредитните вноски през процесния период се дължи на превалутирането на кредита от и погасяването му в швейцарски франкове то платените суми над първоначално договорените на основание горепосочените клаузи е недължимо. Съгласно дадените с ППВС № 1/79г указания предаването на нещо при изначална липса на основание в хипотезата на чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД е налице винаги когато към момента на престацията липсва основание за разместване на благата. Даденото по нищожен договор, респективно въз основа на нищожни договорни клаузи, попада в хипотезата на дадено при начална липса на основание и на осн. чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД подлежи на връщане.

По отношение на размера на даденото при изначална липса на основание, респектино сумата , която ответникът дължи да върне съдът кредитира заключението на ССчЕ, приета в о.с.з. на 27.10.2015г. На осн. чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД банката дължи връщане на ищеца на сумите от 655.72евро и 733.98евро.

С оглед изложеното състав на СГС приема,че предявените искове по чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД са доказани по основание и по размер и следва да бъдат изцяло уважени.

С оглед уважането на предявеният осъдителен иск съдът следва да разгледа направеното възражение за изтекла погасителна давност за част от исковата претенция- възражението е частично основателно.

Вземането на ищеца по иска  се основава на неоснователно обогатяване. Съгласно ППВС № 1/79г – т.7- погасителната давност за вземане по чл.55,ал.1, пр.1  от ЗЗД започва да тече от деня на получаване на престацията и е петгодишна, съгласно чл.110 от ЗЗД.  Исковата молба е депозирана в деловодството на СРС на 08.05.2015г поради което следва да се приеме,че погасени по давност са вземанията на ищеца, недължимо платени на банката ответник за периода преди 08.05.2010г. Исковата претенция е за период след посочената дата, поради което няма процесно вземане, правото на иск за което да е погасено по давност.

   Изводите на двете съдебни инстанции  съвпадат.  Постановено решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски пред настоящата инстанция има въззиваемата страна. Въззиваемата страна претендира разноски в размер на 1955.83лв- заплатени за адв. възнаграждение. Въззивникът прави възражение за прекомерност на разноските. Интересът по разглеждания спор възлиза на сумата от 2718.02лв. Съгласно чл.7,ал.2,т.2 от НМРАВ минималният размер на адв. възнаграждение при този интерес възлиза на сумата от 420лв. Настоящият съдебен състав като взе предвид, че по делото е проведено едно о.с.з. , но въззиваемата страна е депозирала писмени отговори на въззивна жалба и защита, подробно мотивирани, че пълномощникът се е явил в о.с.з., като взе предвид обема от доказателствен материал и правната сложност на спорната материя  намира, че дължимото се възнаграждение на представителя на ищеца възлиза на сумата от 1000.00лв, до която сума претендираното адв. възнаграждение следва да бъде намалено. Липсват доказателства адв. Д. да е регистрирана по ДДС.    

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                     Р    Е    Ш    И    :

 

ПОТВЪРЖДАВА   решение № І-47-167 от 22.01.2016г , постановено по гр.д. № 24752/2015г на СРС, 47-ми  състав, ИЗЦЯЛО.

ОСЪЖДА   „Ю.Б.” АД с ЕИК ********* да заплати на Д.Д.К. с ЕГН ********** сумата от 1000.00лв - разноски по делото пред настоящата инстанция , на осн. чл.81, вр. чл.78,ал.1 от ГПК.

Решението   не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280,ал.2, т. 2 от ГПК.   

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: 1/                                      2/