РЕШЕНИЕ

 

В      И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

    №…………..,гр.София, 28.02.2017г.

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ,  IV ”в” състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и четвърти  ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: Златка Чолева

                                                          ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

                                                            Мл.съдия: Петър Минчев

при участието на секретаря В.И., като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 11642 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

  Обжалва се решението на СРС, 120 състав под № І-120-69 от 25.05.2015г., постановено по гр.дело  № 53365/2013г. в частта, с която е признато за установено  по иска, предявен от Я.С.А. и А.Е.А. срещу „Ю.Б.“ АД / с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД/, с правно основание чл.26,ал.1,предл.1 от ЗЗД, вр. с чл.143,т.3, т.10 и т.12 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/,  че клаузите на чл.3, ал.1 , чл.3,ал.5 , чл.13, ал.1 и чл.24,ал.1 / последната клауза само в частта относно преминаването на риска върху кредитополучателите от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев/  от договора за кредит за покупка на недвижим имот HL40566 от 31.07.2008г., сключен между  „Ю.Б.“ АД / с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД/ и Я.С.А. и А.Е.А., са нищожни, в частта, с която „Ю.Б.“ АД / с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД/ е осъдено да заплати на Я.С.А. и А.Е.А., на основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД- сумата от  3 259,15 швейцарски франка, представляваща недължимо платена сума за месечни погасителни вноски по договора за кредит HL40566 от 31.07.2008г.,  за периода 29.12.2008г.- 08.08.2012г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на ИМ /19.12.2013г./ - до окончателното изплащане.  Решението се обжалва и в частта за разноските.

Въззивникът „Ю.Б.“ АД заявява искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части като незаконосъобразно и неправилно. Поддържа неправилност на извода на съда, с който е прието, че спорните договорни клаузи попадат в приложното поле на нормите на чл.143,т.3,т.10 и т.12 от Закона за защита на потребителите.  Моли настоящата инстанция да съобрази, че  незаконосъобразното прогласяване на нищожността на клаузата на чл.3,ал.1 от процесният договор има за права последица промяната на основната му характеристика - на възмезден договор, тъй като тази с клауза е установена дължимата от ищците цена на предоставяния кредит. Поддържа, че от съда не са взети предвид подписаните между страните допълнителни споразумения, които следва да бъдат ценени като извънсъдебни признания на ищците за размера и валутата на задълженията им.  Твърди, че методологията за определяне на БЛП е доведена до знанието на ищците  в съответствие с изискването на чл.58,ал.1 от ЗКИ – като е публикувана на официалната интернет страница на банката.  Счита за незаконосъобразен извода на съда, с който е прието, че процесните договорни клаузи са нищожни, на основание чл.143,т.10 от ЗЗП, тъй като с тях той /ответникът/ си  е запазил правото да изменя договора на основание, непредвидено в него. Поддържа, че с промяната на годишната лихва по договора не се променя характеристиката на предоставената с него финансова услуга, тъй като в процесния договор изрично е предвидена възможността кредитополучателят да се откаже от него , като върне предсрочно цялата сума на получения кредит и  отпадне лихвата за остатъка от време до пълния срок на договора. Счита за недопустимо приравняването на БЛП с дължимата по договора лихва, като моли съда да съобрази факта, че страните изрично са постигнали съгласие за промяна на лихвата в зависимост от промяната на БЛП.  Позовава се на изключението по чл.144,ал.3,т.1 от ЗЗП. Поддържа довод за законосъобразност на приетата от него Тарифа за условията, лихвите и комисионните, които прилага при извършване на банковите операции, обявена на общодостъпно място във всеки един от офисите на банката и на интернет страницата.  Счита, че от първоинстанционния съд не е съобразен и декларативният характер на спорната клауза на чл. 24 от договора, както и обстоятелството, че  промяната във валутните курсове е извън неговата воля и рискът от тази промяна се носи и от двете страни по договора, а не само от ищците- кредитополучатели. На последно място възразява , че процесните клаузи са договорени  индивидуално с ищците.  Като последица от действителността на процесните договорни клаузи поддържа, че заплатената от ищците договорна лихва за процесния период от време е дължима- на договорно основание. Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд, с който е прието, че претенцията за паричното вземане на ищците се погасява с общата  5 годишна давност. Твърди, че претандираните от ищците като недължимо платени суми представляват лихви по процесния договор, поради което и по отношение на тях приложение намира кратката 3 годишна давност. С изложените съображения, подробно развити в жалбата и депозирани по делото писмени бележки, ответникът мотивира искането си за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и отхвърляне на предявените искове, като неоснователни.  Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемите   Я.С.А. и А.Е.А.- не заявяват становище по жалбата.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.2 и ал.3 т ГПК, приема за установено следното:

 

При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваните решения са  валидни и допустими. Ето защо съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивните жалби, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.

 

Настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на първата инстанция, с които е мотивирана основателността на предявения установителен иск по чл.26,ал.1,пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.143 от ЗЗП относно клаузите на чл.3,ал.5, чл.13,ал.1 –само относно промяната на лихвата и тази на претенцията по чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД. Ето защо и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях. В допълнение на изводите на първата инстанция и във връзка със заявените с въззивните жалби доводи, следва са се посочи и следното:

По исковете  с правно основание чл.26,ал.1,пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.143 от ЗЗП:

Настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението на ответника, заявено с жалбата - за неприложимост на ЗЗП по отношение на процесния договор за кредит, обосновано от ответника с изключенията, установени от разпоредбите на чл.144,ал.2,т.1 от ЗЗП и чл.144,ал.3,т.1 от ЗЗП. Законовите изключения, регламентирани от посочените правни норми, намират приложение само в хипотезата, при която са налице основателни причини за изменението на цената на договора, които основателни причини се дефинират като такива, дължащи се на външни фактори, /като въздействие на свободния пазар и/или на държавен регулатор/ , необусловени от волята на доставчика, които следва да са ясно и недвусмислено определени, и за тях потребителят да е получил информация. Като второто условие за приложение на изключението по чл.144,ал.2,т.1 от ЗЗП е и предвидена с договора възможност /право/ за потребителя незабавно да прекрати договора при промяна на лихвения процент. В конкретния случай в процесния договор за кредит  безспорно не е предвидена правната възможност за потребителите – ищци  да прекратят договора при едностранно изменение на цената /каквато представлява договорната /възнаградителна лихва/ от страна на доставчика на финансовата услуга. Ето защо и само на това основание е изключено приложението на чл.144,ал.2,т.1 от ЗЗП.  Неоснователен е доводът на ответника, че за ищците с договора е гарантирано правото да се откажат от него, като погасят предсрочно кредита.  Договорената правна възможност за ищците-кредитополучатели с чл.8 от процесния договор - да върнат отпуснатия кредит предсрочно /преди настъпване на крайния договорен срок/,  категорично и безспорно представлява отделно и самостоятелно основание за прекратяване на договора и не попада в приложното поле на чл.144,ал.2,т.1 от ЗЗП, свързано с едностранното изменение на изменение на договора от доставчика на финансовта услуга. Настоящият съдебен състав приема, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение е прието, че спорните договорни клаузи в частта, с която е предвидено, че БЛП, като елемент, определящ формирането на размера на  възнаградителната лихва,  не подлежи на договоряне и промените в него стават незабавно задължителни за потребителите /чл.3,ал.5 от договора/  и банката има правото едностранно да променя лихвите по договора, чрез промяна на  Тарифата  /чл.13,ал.1/, са неравноправни, на основание чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП.  Законосъобразно съдът е приел, че със спорните договорни клаузи е установено правото на ответника да променя дължимата договорна лихва при липса на точно , ясно и недвусмислено определени обективни критерии и методика по които се формира единият от елементите на договораната лихва, а именно – променливият елемент БЛП, съгласно изискването на чл.147,ал.1 от ЗЗП. При липса на точно и конкретно определени обективни  критерии, които да определят формирането на БЛП, законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че този елемент на договорната лихва, е предоставен единствено на едностранната  волята на ответника- кредитор в нарушение на изискването за добросъвестност, регламентирано от нормата на чл.143 от ЗЗП –т.10 и т.12.  Методологията за образуване на БЛП, на която се позовава ответникът като известна на ищците- публикувана на сайта на банката, не представлява част от съдържанието на процесния договор за кредит. Съгласно легалната дефиниция на нормата  на чл.430,ал.3 от ТЗ,  договорът за банков кредит е формален, като изискването е за писмена форма. Поради това, за  да стане част от съдържанието на процесния договор методиката следва да е подписана от ищците-кредитополучатели, или най-малкото следва изрично в процесния  договор за кредит да е удостоверено, че тя е неразделна част  от него, както и да е удостоверено, че тя  е предоставена надлежно в писмена форма на ищците, съгласно изискването на чл.58,ал.1 от Закона за кредитните институции, което не се установява по делото.  В конкретния случай, спазването на изискването на чл.58,ал.1 от Закона за кредитните институции не се установява. При липсата на ясна методология, регламентираща условията, реда и начинът за  промяна на БЛП, законосъобразно с обжалваното решение е прието, че тази промяна не почива на обективни външни фактори, породени от въздействието на свободния пазар и /или от държавен регулатор /напр. БНБ/. Законосъобразно и правилно е прието, че  промяната на БЛП е предоставена едностранно на волята на ответника, поради което спорните договорни клаузи на чл.3,ал.5 и чл.13,ал.1 /за последната- само досежно промяната на лихвите, чрез промяна на Тарифата/, са неравноправни , като попадащи в приложното поле на чл.143,т.10 и т.12 от ЗЗП и като такива, на основание чл.146,ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.26,ал.1 от ЗЗД – са нищожни.  

Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за наличие на изключението по чл.146,ал.1,предл.2 от ЗЗП, обосновано с индивидуално договаряне с ищците  при сключване на процесния договор.  Видно от съдържанието на договора, същият е типов- за определен вид кредитен продукт, като от ответника, в съответствие с носената от него доказателствена тежест по чл.154,ал.1 от ГПК не са ангажирани никакви доказателства, от които да се установява проведено индивидуално договаряне с ищците,  при което последните са имали възможност да влияят на върху съдържанието му. Подписаните между страните допълнителни споразумения към процесния договор с  дати 16.07.210г., 12.09.2011г., 08.11.2012г.,  са ирелевантни при преценка действителността–респ.- недействителността на клаузите на чл.3,ал.5 и чл.13,ал.1 /само в частта за промяната на лихвите чрез промяна на Тарифата/. Допълнителните споразумения касаят само размера на погасителните вноски и сроковете за плащането им, като страните са постигнали съгласие за намаляване на този размер за определен период от време, поради финансови затруднения на ищците- кредитополучатели. И трите допълнителни споразумения по никакъв начин не засягат горепосочените договорни клаузи /например чрез предоговарянето им/, напротив – подписването им е последица от приложението на двете неравноправни клаузи в отношенията между страните.

С оглед изложените мотиви, настоящата инстанция приема, че законосъобразно и обосновано СРС е приел за доказан и основателен предявения установителен иск с правно основание чл.26,ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.143 от ЗЗП досежно процесните клаузи на чл.3,ал.5 и чл.13,ал.1, като по отношение на тази по чл.13,ал.1 от договора  с обжалваното решение /мотивите/,  изрично е прието, че тя е нищожна само в частта на запазеното от ответната банка право едностранно да променя Тарифата  относно  лихвите. Видно от формираната от съда воля в мотивите на  обжалваното решение , тя не включва произнасяне по действителността, респ.- недействителността на правото на банката да определя и променя Тарифата в частта за таксите и комисионните, събирани от нея за извършване на платежните операции, установено с чл.13,ал.1 от процесния договор, като допуснатата от съда очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението, с който клаузата на чл.13,ал.1 от договора е обявена за нищожна и в частта на условията, таксите и комисионните, не се отразява на правилността на решението. Допусната очевидна фактическа грешка подлежи на изправяне по реда  на чл.247 от ГПК от първоинстанционния съд без ограничение във времето- до изпълнението на съдебното решение.

Настоящият съдебен състав, намира за незаконосъобразен и неправилен извода на първоинстанционния съд, с който е прието, че цялата спорна клауза на чл.3,ал.1 от процесния договор е нищожна, като нервноправна. Основателен е доводът на ответника, че тази договорна клауза касае цената на предоставената финансова услуга /цената на отпуснатия кредит/,  която цена е дължимата от ищците – кредитополучатели лихва по възмездния по дефиниция договор за банков кредит /чл.430,ал.2 от ТЗ/ . С клаузата на чл.3,ал.1 от договора страните са постигнали съгласие в рамките на законоустановената договорна свобода, регламентирана от чл.20“а“ от ЗЗД, дължимата на ответника цена по възмездния договор за банков кредит  – лихвата, да се състои от два компонента БЛП, който е с точно определен  размер  от 5% към датата на подписване на договора и  договорна  надбавка от 1.7 пункта. Така постигнатата договорка, съдържаща ясни  и конкретно определени компоненти на дължимата от ищците цена,  е действителна и е породила правно действие. По изложените по-горе мотиви, настоящият съдебен състав намира, че клаузата на чл.3,ал.1 е нищожна, като неравноправна, единствено в частта, с която е предвидена промяна на цената /лихвата/, обусловена от промяна на БЛП  и по-конкретно след думата БЛП „валиден за съответния период за начисляване на лихвата“, при липсата на ясна методика и условия за промяната на БЛП, която да е доведена до знанието на кредитополучателите.  В посочената част клаузата на чл.3,ал.1 от договора законосъобразно с обжалваното решение е прогласена за нищожна, поради което решението следва да бъде потвърдено.  Съответно,  в частта, с която договорната клауза на чл.3,ал.1 е обявена за нищожна извън горепосочената й част,  първоинстанционното решение се явява незаконосъобразно и неправилно и като такова- следва да бъде отменено и установителната претенция- отхвърлена в тази й част .

Настоящият съдебен състав не споделя, като неправилен и правния извод на първоинстанционния съд – за нищожност на клаузата на чл.24 от процесния договор в частта относно преминаването на риска върху кредитополучателите от промяната във валутния курс на швейцарския франк към българския лев / евро.  Както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд с обжалваното решение, цялата договорка по чл.24 има декларативен характер. С чл.24 от ищците-кредитополучатели е декларирана информираността им за последиците в случай , че от тях бъде упражнено правото по чл.22 от договора- за превалутиране  на отпуснатия кредит в швейцарски франкове- в лева или евро, което ще се извърши  по обявения курс „купува“ на ответната банка и риска от промяна на размера на погасителните вноски, като последица от промяната на валутния курс, е за тяхна сметка. Така декларираната информираност на ищците с чл.24, съдът приема, че не води  до недопустимо разместване на риска и възлагане на същия на икономически по-слабата страна – ищците- кредитополучатели, както твърдят последните с ИМ. С декларацията по чл.24 съдът приема, че  не се променя първоначалното положение на страните по договора относно разпределението на риска, тъй като същият относно връщането на кредита, включително  и  този, свързан с промяната на валутните курсове на валутата, в която е отпуснат кредита към валутата, в която той се връща в случай на повишаването му, е за кредитополучателите, които са носители на задължението за връщане на кредита. Още повече, че промяната във валутния курс е обективен фактор, който е стои извън волята на ответника и тази промяна е възможна и в двете посоки- както на повишавана, така и на намаляване на валутния курс. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузата на чл.24 от процесния договор в горепосочената част не е неравноправна и нищожна, поради което и решението, в частта, с която тя е  прогласена за нищожна,  се явява незаконосъобразно и неправилно и като такова- следва да бъде отменено, а искът за обявяване нищожността на договорната клауза в посочената част- отхвърлен, като неоснователен.

 По иска с правно основание чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД

При горния изход на делото по иска с правно основание чл.26,ал.1,пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.143 от ЗЗП относно спорните клаузи на чл.3,ал.5 и чл.13,ал.1 /само в частта относно промяната на лихвата чрез промяна на Тарифата/, обосновано и правилно с обжалваното решение СРС е приел, съгласно неоспореното заключение на допълнителна ССЕ от 17.03.2015г., че сумата от 3 259,15 швейцарски франка, се явява заплатена от ищците без основание /при начална липса на такава/ и на съгласно чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД – подлежи на връщане от ответника.  Неоснователно е възражението на ответника за погасяване претенцията на ищците по чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД с изтичане на кратката тригодишна давност. Вземането за недължимо платена сума, /т.е. за вземане, основано на  фактическия състав на неоснователното обогатяване/ , не е периодично, както неоснователно поддържа ответникът, поради което и по отношение на него приложение намира общият 5 годишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД, който към датата на предявяване на ИМ не е изтекъл за процесното вземане.

 

При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от  ГПК на ищците се дължат разноски за първата инстанция, съразмерно с уважената част от исковете от 2 602,82лв., като за разликата над тази сума- до пълния присъден размер от 2 653,32лв., първоинстанционното решение следва да бъде отменено. Съответно, на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответникът има правото на разноски, съразмерно с отхвърлената част от претенциите от 1 088,75лв., като за разликата над тази сума- до пълния присъден размер от 1 109,87лв., първоинстанционното решение следва да бъде отменено. За въззивното производство въззивникът - ответник дължи на въззиваемите-ищци направените разноски във въззивното производство,  на основание чл.78,ал.1 от ГПК, съразмерно на отхвърлената част от жалбата,  но доколкото от последните не е заявено искане за присъждане на такива, съдът в съответствие с принципа за диспозитивното начало, приема, че остават в тежест на последните така, както са направени.  На основание чл.78,ал.3 от ГПК въззиваемите –ищци дължат на въззивника-ответник разноски за настоящото производство, /включващи държ.такса от 221,58лв. и адв.възнаграждение от 1 200лв./, съразмерно с уважената част от жалбата от 27, 05лв.

Воден от горните мотиви, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р   Е   Ш   И :

 

  ОТМЕНЯ решението на СРС, 120 състав под № І-120-69 от 25.05.2015г., постановено по гр.дело  № 53365/2013г. в частта, с която е признато за установено  по исковете, предявени от Я.С.А. и А.Е.А. срещу „Ю.Б.“ АД / с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД/, с правно основание чл.26,ал.1,предл.1 от ЗЗД, вр. с чл.143, т.10 и т.12 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/,  че клаузата на чл.3, ал.1 от  договора за кредит за покупка на недвижим имот HL40566 от 31.07.2008г., сключен между  „Ю.Б.“ АД / с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД/ и Я.С.А. и А.Е.А., е нищожна , извън частта на договорката за променлива лихва- след думата БЛП „валиден за съответния период за начисляване на лихвата“   , както и клаузата на   чл.24,ал.1 от същия договор -  в частта относно преминаването на риска върху кредитополучателите от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев,  в частта, с която „Ю.Б.“ АД е осъдено да заплати на Я.С.А. и А.Е.А. – разликата над дължимата сума от 2 602,82лв.- до пълния присъден размер от 2 653,32лв. - разноски по делото, на основание чл.78,ал.1 от ГПК и в частта, с която  Я.С.А. и А.Е.А. са осъдени да заплатят на „Ю.Б.“ АД – разликата над дължимата  сума от 1 088,75лв.- до пълния присъден размер от 1 109,87лв.- разноски по делото, на основание чл.78,ал.3 от ГПК, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Я.С.А. и А.Е.А. срещу „Ю.Б.“ АД / с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД/, искове с  правно основание чл.26,ал.1,предл.1 от ЗЗД, вр. с чл.143, т.10 и т.12 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/,  с предмет- признаване нищожността на  клаузата на чл.3, ал.1 от  договора за кредит за покупка на недвижим имот HL40566 от 31.07.2008г., сключен между  „Ю.Б.“ АД / с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД/ и Я.С.А. и А.Е.А., е нищожна , извън частта на договорката за променлива лихва- след думата БЛП „валиден за съответния период за начисляване на лихвата“   , както и на клаузата на   чл.24,ал.1 от същия договор -  в частта относно преминаването на риска върху кредитополучателите от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев.

ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 120 състав под № І-120-69 от 25.05.2015г., постановено по гр.дело  № 53365/2013г. в останалата обжалвана част.

 В останалата част, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила.

ОСЪЖДА Я.С.А. и А.Е.А. да заплатят на „Ю.Б.“ АД, на основание чл.78,ал.3 от ГПК- сумата от 27,05лв.- разноски по делото за въззивното производство.

         Решението е окончателно и не  подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280,ал.2 от ГПК.

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:              ЧЛЕНОВЕ: 1.                   2.