МОТИВИ по в.о.х.д № 3665/2017 г. на Софийския градски съд, Наказателно отделение, ІІІ въззивен състав

 

 

                Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.

 

 

                С присъда от 30.01.2017 г. на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 15 състав по н.о.х.д № 6464/2015 г., подсъдимият Д.Б.С. е бил признат за виновен в това, че  на 18.01.2015 г. около 21.00 ч. в гр. София, ж. к. „Надежда”, бул.  „Ломско шосе“, метростанция „Надежда”, в служебно помещение за извършване на полицейска проверка от служители на СДВР, находящо се във вестибюл № 2, в съучастие като съизвършител с Д.Н.Б., извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото – обиждал Ц.Д.Ц. – старши полицай  в „Метрополитен” – ООП – СДВР, в качеството му на орган на власт, назначен в наряд като ПП 203, с думите „Какъв си ти бе, миризливец, боклук”, като деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред – нанесъл на Ц.Д.Ц. юмручни удари в областта на лицето, поради което и на основание чл. 325, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и чл. 54 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 6 /шест/ месеца, като е признат за невинен и е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 325, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК в частта да е нанесъл удари с юмруци в областта на гърдите на полицейския служител Ц.Д.Ц..

               Подсъдимият Д.Б.С. е признат за виновен и в това, че на 18.01.2015 г. около 21.30 ч. в гр. София, ж. к. „Надежда”, бул. „Ломско шосе”, метростанция „Надежда”, в служебно помещение за извършване на полицейска проверка от служители на СДВР, находящо се във вестибюл № 2, извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, обиждал А.Н.Н., полицай във 2 РУ при СДВР, в качеството й на орган на власт, назначен в наряд като ППГ 455, с думите „*******боклуци, какви сте вие, каква е тая държава, ********”, поради което и на основание чл. 325, ал. 1 от НК във вр. с чл. 54 от НК му е наложило  наказание „лишаване от свобода” за срок от 3  месеца.

                На основание чл. 23 от НК на подсъдимия С. е определено едно общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от 6 месеца.

               На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното общо най-тежко наказание лишаване от свобода в размер на 6 месеца е отложено с изпитателен срок от 3 години.

               Със същата присъда подсъдимата Д.Н.Б. е призната за  виновна в това, че на 18.01.2015 г. около 21.00 ч. в гр. София, ж.к. „Надежда”, бул. „Ломско шосе”, метростанция „Надежда”, в служебно помещение за извършване на полицейска проверка от служители на СДВР, находящо се във вестибюл № 2, в съучастие като съизвършител с Д.Б.С., извършила непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото – обиждала Ц.Д.Ц. – старши полицай в „Метрополитен” - ООП - СДВР /в качеството му на орган на власт, назначен в наряд като пеши полицейски патрул на посочената метростанция/ с думите „миризливец, боклук”, като деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред – ритала Ц.Д.Ц. с обувките си по коленете му, като същевременно го хванала с двете си ръце за врата, поради което и на основание чл. 325, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК във вр. с чл. 54 от НК й е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от  три месеца. Подсъдимата е призната за невинна и оправдана по повдигнатото й обвинение за престъпление по чл. 325, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК в частта да е напсувала полицейския служител Ц.Д.Ц. с думите „*******”.  На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наложеното й наказание „лишаване от свобода” за срок от 3 месеца е отложено с изпитателен срок от 3  години.             

                На основание чл. 189 ал. 3 от НПК подсъдимият Д.Б.С. е осъден да заплати направените в хода на наказателното производство разноски в размер на 325,58 лв., от които 115 лева, направени в хода на досъдебното производство, по сметка на СДВР, а останалите 210,58 лева, направени в съдебното производство – по бюджета на съдебната власт по сметка на ВСС. На  основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимата Д.Н.Б. е осъдена да заплати направените в хода на наказателното производство разноски в размер на 576, 74 лева, от които 115 лева, направени в хода на досъдебното производство – по сметка на СДВР, а останалите 461, 74 лева, направени в съдебното производство – по бюджета на съдебната власт по сметка на ВСС.

             Срещу присъдата е постъпила въззивна жалба и допълнение към нея от защитника на подс. Д.Б.С.. Във въззивната жалба се твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, иска се нейната отмяна и постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде признат за невинен и по двете му обвинения. Излагат се доводи, че събраните по делото доказателства не установяват по несъмнен начин, че подзащитният му е извършил двете инкриминирани престъпления. Изтъква се, че в заключението на съдебномедицинската експертиза липсват данни за нанесени множество удари в областта на лицето и гърдите на св. Ц., няма следи от контузии на долната челюст и лявата поясна област, както и в областта на гърдите. В същото време обръща внимание, че наранявания са били констатирани при подс. Б. и за тях е установено, че са били причинени именно от св. Ц., при когото в заключението на съдебномедицинската експертиза е констатирана контузия на дланта и пети пръст на дясната ръка, които се дължат именно на нанесения от него побой на подсъдимата. Излагат се доводи, че св. Ц. лъже в показанията си, като търси оправдание на прекомерната употреба на сила. Приема се за доказано, че действително подсъдимият му е казал, че мирише на лук, но това не е обида по НК, а констатация. Излагат се доводи за необоснованост на фактическите изводи, че подс. С. без никаква причина го нападнал с юмручни удари и чак тогава пристъпил към задържането. Посочва се, че подсъдимият притежава много по-малки физически възможности в сравнение със св. Ц., не е имал и прояви на агресия и насилие, за разлика от св. Ц., който включително е наказван за подобно поведение. Изтъкват се противоречия в показанията и относно момента, в който С. го бил нападнал, както и че по същото време последвало нападение на подс. Б.. Поддържа се, че при хватка „ключ“, каквато е била приложена по отношение на подсъдимия, който бил с лице към земята, а св. Ц. – върху гърба му, и при описаните физически параметри на двамата, именно Ц. е счупил лакътя на С.. Относно обвинението за второто престъпление се излагат доводи, че не е доказано по несъмнен начин. Обръща се  внимание, че показанията на полицейските служители са идентични като текст, което сочи на съгласуваност. Посочва се, че св. И.е съобщил, че св. Н. дори не е присъствала в помещението, а приписаните на подсъдимия реплики към нея са в множествено число, защото така той е реагирал срещу крайната несправедливост спрямо него.     

            Постъпила е и въззивна жалба и допълнение към нея от защитника на подс. Д.Н.Б., в които се твърди, че присъдата е незаконосъобразна и издадена в нарушение на установените правила. Иска се нейната отмяна и постановяване на нова, с която подсъдимата да бъде призната за невинна и оправдана по повдигнатото й обвинение. Изброяват се нарушения, довели до грубо нарушаване на правата на подсъдимата в наказателното производство. Сочи се, че в досъдебното производство не е даден отговор на молбата на защитата на подсъдимата да участва в процесуалните действия, като самата молба не е приложена по делото. Изтъква се и липса на произнасяне по молбата за отвод на водещите разследването от прокурора. По съществото на обжалваната присъда се изтъква, че изводите на съда са изцяло погрешни, не кореспондират на доказателствата и на каквато и да било житейска и правна логика. На първо място се излагат доводи, че съдът не е отговорил на доводите на защитата, че не може да бъде съставомерно деяние, за което се твърди, че е извършено в затворено помещение под земята и не е могло да стане достояние на трети лица.  Посочва се, че не става ясно как районният съд е приел, че именно подсъдимите са провокирали инцидента, обиждайки служителя на МВР. Поддържа се за установено, че действията на самия служител на МВР са незаконосъобразни и са довели до полицейско насилие. Навежда се тази част на заключението на съдебномедицинската експертиза, според която получените наранявания на подсъдимата са причинени с повече от три удара. На следващо място се оспорват изводите на съда за кредитиране на заключението на съдебнопсихиатричната експертиза за освидетелстване на подсъдимата, тъй като изследването е извършено няколко часа след инцидента, когато подсъдимата е била размазана от бой, в състояние на шок и заключена в килията, а разговорът се е провел през решетките на килията. Оспорват се мотивите на районния съд и относно това, че св. Ц. е само частично заинтересован от изхода на делото и няма пречка да бъдат кредитирани показанията му, че подсъдимата го е ударила, а двамата подсъдими са били пияни и агресивни. Излагат се доводи, че по делото са събрани множество обективни доказателства, подкрепящи обясненията на двамата подсъдими в отделните им части.

             В закрито заседание по реда на чл.327 от НПК въззивният съд е преценил, че за изясняване на съществените обстоятелства от предмета на делото не се налага провеждането на разпит на подсъдимите и свидетелите, както и изслушване на вещи лица или ангажирането на други доказателства.

            В откритото съдебно заседание пред въззивния съд представителят на СГП моли обжалваната присъда да бъде потвърдена като правилна. Счита, че на двамата подсъдими са наложени адекватни за деянията им наказания. Признава, че по делото са събрани доказателства, от които е видно, че полицейският служител Ц. с влязло в сила решение на ВАС е дисциплинарно наказан във връзка с действия по служба, засягащи двамата подсъдими. Това обстоятелство обаче било коментирано обосновано в мотивите към първоинстанционния съдебен акт и под никаква форма и степен не е обуславяло несъставомерност на инкриминираното деяние и не е компрометирало показанията на този свидетел. Първоинстанционният съд в логическа връзка и последователност бил  обсъдил показанията на свидетелката З.Г., от които се установявало, че двамата подсъдими са били употребили алкохол, че са били видимо неадекватни, което е обусловило и отказа й да им продаде билети за посещение на „Метрополитен“ АД.  Посочва, че показанията на св. Ц. относно конкретните реплики, които двамата подсъдими са адресирали към него и упражненото от тях физическо въздействие, кореспондират на показанията на св. А.И.– полицейски служител, който е възприел обстоятелства след инкриминираното деяние и също е категоричен, че двамата подсъдими са лъхали на алкохол. Приема за ирелевантни обстоятелствата, посочени във въззивните жалби, относно това кой колко е тежал и колко е бил висок, както и „дали някой бил смлян от бой“. Заявява, че подобни неюридически аргументи са присъщи за други сфери на живота, но не и за наказателния процес. Поддържа, че съставомерните признаци на изпълнителното деяние са коментирани от първоинстанционния съд и при правилно установената фактическа обстановка той е формирал единствено правилните изводи, че подсъдимите са извършили инкриминираните им деяния от обективна и субективна страна. Моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена.

                Защитникът на подс. С. поддържа жалбата и моли да бъде уважена по изложените в нея съображения. Приема за неубедително становището на прокурора, че показанията на св. Ц. следва да бъдат кредитирани, независимо че той е имал предишни такива провинения, че е бил наказван многократно, както и за конкретния случай и че в показанията му е изразена защитната му теза. По отношение на обвинението за престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК посочва показанията на св. И., който не е чул подзащитният му изобщо да отправя обиди към св. Н., а тя самата не е присъствала в помещението, в което се е случило инкриминираното деяние. Обръща внимание на факта, че показанията на полицейските служители в досъдебното производство са идентични, а в съдебно следствие помежду им е имало множество разминавания и противоречия. Моли подсъдимият да бъда оправдан изцяло по повдигнатите му обвинения.

                Защитникът на подс. Б. поддържа жалбата и моли да бъде уважена по обоснованите в нея доводи. Излага доводи, че за този род дела са симптоматични две неща: на първо място –  упражнено полицейско насилие, което в конкретния случай приема, че е в ужасяващи мащаби, но според обвинението и мотивите на първа инстанция сякаш не се е случило. Посочва, че по делото има достатъчно медицински доказателства, от които е видно, че всъщност размерите, теглото на подсъдимите и св. Ц. и количеството на нанесените удари имат съществено правно значение, доколкото е налице огромен и въоръжен униформен служител на МВР, който чупи ръката на единия подсъдим, както и зверски пребива жена с тегло 45 кг.  Второто симптоматично нещо по делата, свързано с полицейско насилие, според него са обвиненията, с които прокуратурата прикрива самото полицейско насилие – по чл.325 от НК или за неизпълнение на полицейско разпореждане. Изразява становище, че така представителите на прокуратурата вместо да разследват по какъвто и да било начин на полицейско насилие, го прикриват. Моли съдът да обсъди подробните съображения в жалбата и да оправдае изцяло подзащитната му Д.Б..

                Подс. С. се присъединява към казаното от защитника си и моли присъдата на бъде отменена.  

                  Подс. Б. също поддържа заявеното от защитника й и моли да бъде оправдана.  

                 Софийски градски съд, след като обсъди доводите в жалбите, както и аргументите, изложени от страните в съдебно заседание и в съответствие с чл. 314 НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че са налице основания за нейната отмяна и постановяване на нова присъда, с която подсъдимите да бъдат оправдани изцяло по повдигнатите им обвинения.

                 На първо място въззивният съд установи, че за да постанови обжалваната присъда, първоинстанционният съд е събрал всички възможни относими към предмета на делото доказателства чрез обясненията на двамата подсъдими, показанията на свидетелите Ц.Ц., З.Г., А.Н., дадени в хода на съдебното следствие, както и тези, прочетени по реда на чл. 281, ал. 5 във вр. с ал. 1 от НПК, А.И., Р.И., В.П., М.М., П.Р., П.Д., Б.Б., В.Б., Х.К., Ж.Б.и К.Б.; писмените доказателства, приобщени по реда на чл. 283 от НПК, веществените доказателства – оптични носители на аудио- и видеозаписи, заключенията на изготвените по делото съдебномедицински и комплексни съдебнопсихиатрични и психологични експертизи.

                Същевременно въззивната инстанция намира за установена частично различна фактическа обстановка от възприетата от първостепенния съд, след като констатира, че  фактическите си изводи за случилото се в полицейското помещение на метростанция „Надежда“ районният съд е формирал в резултат на превратна и логически противоречива проверка на достоверността и доказателствената стойност на събраните доказателства, както и въз основа на предположения. При извършване на анализа на доказателствения материал районният съд не е отчел непълноценността на част от приобщените свидетелски показания, като незаконосъобразно е надценил годността на някои от тях сами по себе си да установят обвинението по несъмнен начин и същевременно е подценил и неглижирал без основание други, с което съществено е накърнил правото на защита на подсъдимите.

                Районният съд е приел, че на 18.01.2015 г. вечерта подсъдимият Д.С. отишъл на гости на подсъдимата Д.Б. ***«Надежда» в жилището, в което тя живеела със семейството си. Двамата поддържали близки приятелски отношения и съпругът на подсъдимата Б. – св. Ж.Б., искал да се запознае с подс. Д.С..

                 Около 21:00 ч. подс. С. си тръгнал  и подс. Д.Б. излязла с него, за да купи цигари и да го изпрати. Двамата слезли в метростанция «Надежда» и на билетната каса подс. С. поискал да си купи билет за метрото. Касиерката св. З.Г. отказала да му продаде билет, тъй като видяла, че двамата подсъдими залитат и изглеждат алкохолно повлияни. Същевременно подала сигнал на дежурния полицейски служител в сектор «Метрополитен» на метростанция «Надежда» св. Ц.Ц.. Св. Ц. дошъл веднага, представил се на подсъдимите и поискал от тях документи за самоличност. Тогава С. го нарекъл «миризливец» и «боклук». След предупреждението на св. Ц., че поведението му ще бъде възприето като осуетяване на полицейска проверка и това може да доведе до задържане, подсъдимият представил личната си карта. Подс. Д.Б. не носела документ за самоличност. Като разбрал това, св. Ц. поканил подсъдимите в дежурната стая, която се намирала непосредствено до касата, за да установи самоличността на подсъдимата. Вътре подс. Б. се обадила на св. Ж.Б., за да й донесе личната карта. Докато Ц.Ц.се свързвал по служебния телефон със своите колеги, за да предостави за проверка данните на двамата подсъдими, подс. Д.С. започнал да се държи агресивно с него. Вследствие на извършената полицейска проверка било установено, че Д.Б. няма криминални регистрации, а Д.С. има такава за притежание на наркотици. Подсъдимият казал на св. Ц. за себе си, че е най-големият наркодилър и той не може да му направи нищо. Междувременно подс. Б. приканила св. Ц. да приключва по-бързо, защото на следващия ден е на работа. Докато полицейският служител оформял документите, двамата подсъдими започнали да го обиждат с думите «миризливец, миришеш на лук, селски мангал», като твърдяли, че ще бъде уволнен, защото ги е спрял. Подс. С. го наричал «миризливец, боклук, миризлив селянин, мангал миризлив», а подс. Д.Б. го наричала «боклук, миризливец». Св. Ц. се опитал да преустанови това тяхно поведение, като им обяснил, че не може да пътуват с метрото, тъй като са употребили алкохол, поради което няма да им бъдат продадени билети. Въпреки това подсъдимите настоявали да си купят билет за метрото. Подс. Д.С. се нахвърлил върху св. Ц.Ц., като започнал да го удря по тялото и лицето. Подсъдимата също се нахвърлила върху полицейския служител, като го хванала за врата и същевременно го ритала в краката. Свидетелят Ц. успял да избута подсъдимата Б., а по отношение на подсъдимия С. използвал т. нар. хватка «ключ», за да преустанови нападението, като му извил ръката. В този момент Д.Б. отново тръгнала към свидетеля Ц., който хванал ръката й и я преместил към стената. Подсъдимият С. ударил св. Ц. по лицето, от което той паднал. Успял от земята да хване крака на подсъдимия С. и го повалил на земята, като сложил белезници на лявата му ръка. Обадил се по радиостанцията на своите колеги, за да му окажат съдействие. Тъй като подс. С. не позволявал да му бъдат сложени белезници и на дясната ръка, борбата между двамата продължила около една минута. Накрая св. Ц. успял да постави белезници и на двете ръце на подсъдимия. Междувременно в стаята влязъл св. Ж.Б., който попитал какво се е случило и обяснил, че е съпруг на Д.Б.. Видял съпругата си да стои клекнала в единия ъгъл на стаята, докато св. Ц. нанасял удари върху подс. Д.С., който бил паднал на земята. Тъй като на св. Б.не му било позволено да стои в помещението, св. Ц. го накарал да излезе навън. Докато стоял отвън, Ж.Б.чул звук от няколко удара с плесник, след което чул викове на съпругата си. Междувременно на място пристигнали и други полицейски служители – свидетелите А.М.и П. Д.. Тъй като подсъдимите продължавали с агресивното си поведение, св. Ц. излязъл и написал докладна записка в помещението на билетната каса при св. З.Г.. След получения сигнал за съдействие от св. Ц., пристигнали и свидетелите А.И.и А.Н., полицаи във 2 РУ при СДВР. Когато последните двама дошли на метростанцията, възникналият инцидент вече бил преустановен, а св. Ц. пишел своята докладна записка в помещението на билетния касиер. Св. А.И.влязъл в помещението, където се намирали подсъдимите, и установил, че двамата са пияни, тъй като лъхали на алкохол. Св. Н. също отишла в помещението за кратко, след което излязла навън. Двамата полицейски служители възприели агресивното поведение на подс. Д.С., който псувал и обиждал полицейските служители с думите «*******, боклуци, какви сте вие», «Каква е тая държава, ********».

             Скоро след това пристигнал екип на спешна медицинска помощ, който включвал свидетелите В.П., М.М. и П.Р.. След като бил извършен преглед на подс. Д.Б., тя била отведена в «Пирогов», където били установени наранявания на лицето й и счупване на носа. След като приключил прегледът в «Пирогов», Д.Б. била отведена във 2 РУ при СДВР, където стояла цяла нощ и била освободена в следобедните часове на 19.01.2015 г.

               Подс. Б. била прегледана и от съдебен лекар, за което й било издадено съдебномедицинско удостоверение (СМУ) № 26.01/2015. В него били отразени следните увреждания: отоци, кръвонасядания и рана на лицето, зачервяване на конюнктивита на лявата очна ябълка, затворена лява очна цепка, които са й причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. По време на прегледа били изготвени и цифрови снимки. На 25.01.2015 г. бил направен и допълнителен преглед на подсъдимата, за което било издадено допълнение към СМУ № 26.01./2015, в което било отразено неразместено счупване на носните кости, луксация на първи долен ляв зъб, които причинили на подсъдимата временно разстройство на здравето, неопасно за живота й.

              Подс. С. първоначално отказал медицинска помощ и бил откаран във 2 РУ при СДВР. Тъй като същият имал силни болки в лявата ръка, след освобождаването му от полицейското управление на следващия ден бил прегледан от лекар в «Пирогов» и било установено, че е счупена лявата му ръка. В издаденото съдебномедицинско управление № 35/20.01.2015 г. е описано, че при прегледа на Д.С. е констатирано отломъчно счупване на лъчевия кондил на лявата раменна кост. Посочено било също така, че това травматично увреждане се дължи на действието на твърд тъп предмет и може да бъде получено по начин и време, съобщени в предварителните сведения от пострадалия. Отломъчното счупване на лъчевия кондил се отнася към медикобилогичния признак трайно затруднение на движенията на левия горен крайник.

              Св. Ц. също посетил лекар и му било изготвено съдебномедицинско удостоверение № 14/19. 01. 2015 г., от чието заключение се установява, че при прегледа му са констатирани следните увреждания: контузия на долната челюст и лявата поясна област. Охлузвания и драскотини по лицето и шията. Контузия и кръвонасядания по дланта и пети пръст на дясната ръка. Кръвонасядане по лявата подлопатъчна област. Охлузване по лявата подбедрица. Посочено е, че установените травматични увреждания са от естеството да му причинят болка и страдание и се дължат на действието на твърди тъпи предмети и могат да бъдат получени по време и начин, както е съобщил освидетелстваният. Охлузването и драскотините по шията се дъжат на действието на твърди тъпи ръбести предмети /каквито са човешките нокти/ и по време и начин съответстват да са получени при тангенциално действие върху шията от човешки нокти.

              Подсъдимите Д.С. и Д.Б. продължили да поддържат близки приятелски отношения след процесното събитие. При едно от гостуванията си в дома на семейство Б.и през май 2015 г. подс. Д.С. обяснил на свидетелите Х.К. и К.Б., които били семейни приятели на Ж.Б.и подсъдимата, че след като полицейският служител Ц. понечил да го задържи, подсъдимата Б. се нахвърлила върху полицая, започнала да го души и рита.

               По повод нараняванията на подсъдимите със заповед № 513а-503/26.01.2015 г. на директора на СДВР било възложено извършване на проверка по случая, в резултат на която със заповед № 513з-3576/04.06.2015 г. на св. Ц. било наложено дисциплинарно наказание «порицание» за срок от 6 месеца за нарушение на т. 64 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР – «държавният служител дава точен и обективен отчет пред своите ръководители за изпълнението на възложените му задачи».

                Подс. Д.Б. е психично здрава, по време на деянието се е намирала в субклинична степен на обикновено алкохолно опиване, което не е повлияло на нейните базисни психични годности. Могла е да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.

                Подс. Д.С. е психично здрав, като по време на деянието се е намирал в субклинична степен на обикновено алкохолно опиване средна степен, като същевременно е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.

                И двамата подсъдими не са осъждани и са с правилна и пълноценна социална реализация до разглежданото събитие.

                 Въззивният съд намира, че анализът на събраните доказателства не изисква ревизия на възприетите от районния съд обстоятелства, предхождащи събитието, предмет на разглеждане – за повода, по който двамата подсъдими били заедно и факта на гостуването на подс. С. в семейното жилище на подсъдимата и съпруга й св. Б.. По отношение на тези обстоятелства всички относими гласни доказателствени средства – обясненията на подсъдимите и показанията на св. Ж. Б., са еднопосочни и безпротиворечиви.

                  Независимо че районният съд е маркирал уврежданията на всички участници в конфликта и наложеното на св. Ц. дисциплинарно наказание, въззивният съд намира, че изложените в тази насока обстоятелства не са достатъчни. Към  фактологията, следваща процесното събитие, която без да е непосредствено свързана с конкретните твърдения в предмета на обвинението, е относима към него, защото може да служи и като контролен коректив при обсъждане на доказателствената стойност на гласните доказателства, въззивният съд прие, че следва да бъдат добавени факти от извършената вътрешна проверка в СДВР, довела до дисциплинарното наказание на св. Ц.. Тези обстоятелства установяват подход за събиране и оценка на доказателствата, който е различен от приложения спрямо двамата подсъдими, което само по себе си е значимо обстоятелство при преценка на независимостта на органите на досъдебното производство и съответствието им с основния принцип на процеса по чл. 10 НПК. Същевременно  въззивният съд намира, че относимата за правилното решаване на делото фактология следва да бъде допълнена и с факти за извършените медицински прегледи на подсъдимите и св. Ц. с уточнение на конкретните увреждания и механизма на тяхното причиняване.

                 С оглед на това към фактическата обстановка, възприета от районния съд, следваща преустановяването на процесния конфликт между двамата подсъдими и св. Ц. – физически и вербален,  въззивният съд приема за установено и следното:      

1.      По отношение на уврежданията на подс. Д.Б.  

             От показанията на св. З. Г., които не се опровергават от никакви други доказателства, напротив – подкрепят се от обясненията на подсъдимите, се изяснява, че подсъдимите влезли в служебното полицейско помещение на метростанцията без наранявания.

             С решение от 5.08.2015 г. на АССГ по д. № 1779/2015 г., влязло в сила на 22.10.2015 г., по реда на чл. 72, ал. 4 ЗМВР е отменена заповедта за задържане № 223зз-165 от 18.01.2015 г. на Д.Н.Б.. Съдът е приел, че заповедта не отговаря на изискванията за форма, тъй като не посочва фактическото основание за задържането. В решението на съда се цитира извлечение от книгата на задържаните лица във 2 РУ-СДВР, от което е видно, че подсъдимата е настанена в помещението за временно задържане при 2 РУ-СДВР в 00:05 ч. на 19.01.2015 г. и е освободена в 14:50 ч. същия ден. Времето на престоя в ареста се потвърждава и от отбелязването в заповедта за задържане на Б. с рег. № 226зз165/18.01.2015 г.

                Подсъдимата е прегледана от лекар в Клиниката по съдебна медицина и деонтология на 19.01.2015 г., 16:35 ч, т.е. 1 час и 45 минути след освобождаването й от ареста, а констатациите от прегледа са отразени в съдебномедицинското удостоверение № 26.01/2015 г. Посочено е наличието на мораво синкаво кръвонасядане с размери 5 см/4 см на дясното око, силно оточен нос, също подобно кръвонасядане с диаметър 3 см. по гърба на носа. На горния и долния клепач на лявото око е установено мораво синкаво кръвонасядане и оток с размери 7/6 см. Констатирано е, че клепачът на лявото око е напълно затворен от отока. Във външния край на долния клепач на лявото око, успоредно на ръба на орбитата, е забелязана рана с линейна форма, дължина 0,8 см., обработена с биологично тъканно лепило. Отбелязано е, че конюнктивата на лявата очна ябълка е силно зачервена. Отразено е, че тези увреждания са дължат на действието на твърди тъпи предмети и могат да се получат по начин и време, съобщени от подсъдимата.

                  По делото са приложени цифровите снимки от прегледа в съдебна медицина на подсъдимата (л. 49-50 от съд. дело), чиято визуална информация може да бъде възприета непосредствено от всеки наблюдател, без необходимост от научно разчитане. Виждат се отразените в СМУ нараняванията по двете очи на подсъдимата и значителният отток и синьо-мораво кръвонасядане на долния и горния клепач на лявото око, което е затворено от отока.

                 На 25.01.2015 г. в 10:20 ч. бил проведен допълнителен преглед в Катедрата по съдебна медицина и деонтология при МУ-София на подсъдимата, при който било представено медицинско направление от СБАЛ, амб. № 27 от 23.01.2015 г., въз основа на което било отразено установеното неразместено счупване на носните кости и луксация на 1-ви долен зъб, за които било уточнено, че могат да бъдат получени по време и начин, отразени при първоначалния преглед. Отбелязано е, че уврежданията на подсъдимата са й причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота.

                Посочените обстоятелства за прегледите и медицинските констатации се извеждат от цитираните писмени доказателства еднопосочно.

                На тази доказателствена основа въззивният съд приема за несъмнено установено, че уврежданията на подсъдимата са причинени по време на събитието, предмет на обвинението – по време на ескалиралия конфликт между подсъдимите и св. Ц.. Този извод настоящият съдебен състав формира, като съобрази съвкупното значение на поредицата обстоятелства, които изграждат логически стройна и без хронологически прекъсвания или непълноти верига:

              – установените данни при първоначалния преглед в УМБАЛСМ “Пирогов”, който бил проведен непосредствено след преустановяване на физическото въздействие върху подсъдимата;

              – началото и продължителността на задържането й след този преглед;

              краткия период от прекратяването на ареста до прегледа й в Клиниката по съдебна медицина и установяването на увреждания, чиято морфология съответства на давност на причиняването им на 18.01.2015 г.  Подсъдимата в обясненията си изяснява, че след като я пуснали от ареста, се обадила на св. Б.да дойде да я вземе от полицейското управление, той се забавил, защото в този момент с дъщеря им бил на медицински преглед, тъй като поради пневмония се наложило на следващия ден детето да постъпи в болница. В подкрепа на обясненията й са и показанията на св. Б..

              На следващо място категорично се установява, че независимо от уврежданията на подсъдимата, които са представлявали състояние, изискващо оказване на спешна медицинска помощ, след УМБАЛСМ „Пирогов“ тя е била транспортирана в ареста на 2 РУ-СДВР. Дори подсъдимата да не беше обжалвала успешно заповедта си задържане, какъвто е настоящият случай и заповедта да не беше отменена от административния съд поради липса на посочено фактическо основание за принудителната намеса в правото на свобода, доколкото задържането е било обвързано със събитието, за което е започнало наказателно производство, неговата законност не само е допустим, но и задължителен предмет на преценка на съда в наказателния процес.

             В настоящия случай задържането на подсъдимата в състояние на временно разстройство на здравето не само е било без правно основание, доколкото не е обслужвало нито евентуална процедура по чл. 64, ал. 2 НПК за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, нито някоя от законните цели по ЗМВР, тъй като подсъдимата не е представлявала опасност за никого и не е съществувала нужда да се предотврати потенциално престъпление. Но в случая задържането й в условията на арест, с оглед причинените й травми и неизбежните физически страдания и неудобствата, произтичащи от тях, включително срам от временното обезобразяване, е представлявало форма на изтезание и унизително отнасяне, което е нарушило забраната по чл. 3 ЕКПЧОС. Както е посочил ЕСПЧ (Гръцко дело), изтезанието обхваща също и “причиняването на душевно страдание чрез предизвикване на състояние на силен страх и стрес с други средства освен физическо насилие”.

             2. По отношение на подс. Д.С.   

              Подс. Д. С. е бил освободен от ареста на 19.01.2015 г. в 15 ч. –  факт, удостоверен в приложената по делото заповед за задържане.

              Същия ден бил прегледан в  УМБАЛСМ “Пирогов” и му било издадено медицинско направление с изх. № 2412/19.01.2015 г. с поставена диагноза “Абрис на радиалния кондил на лявата раменна кост” и било отразено поставянето на гипсова шина, ангажираща от средната трета на мишницата до основата на пръста, фиксирана с бинтова превръзка.

               На 20.01.2015 г., 12:15 ч., подс. С. бил прегледан от лекар в Клиниката по съдебна медицина и деонтология, за което било издадено съдебномедицинското удостоверение № 35/2015 г. В него е отразено наличието на отломъчно счупване на лъчевия кондил на лявата раменна кост, за което е уточнено, че се дължи на действието на твърд тъп предмет и може да се получи по начин и време, съобщени от подсъдимия. В удостоверението се цитира медицинско направление от УМБАЛСМ “Пирогов” с изх. № 2412/19.01.2015 г.

              И тези обстоятелства еднозначно се изясняват от приетите като писмени доказателства СМУ и медицинско направление (л. 111, приобщената дисц. пр.).

                В хода на съдебното следствие е назначена и изготвена съдебномедицинска експертиза, от чието заключение се установява, че отломъчното счупване на лъчевия кондил на лявата рамена кост на подсъдимия Д.С. е получено при силно извиване на лявата ръка при захват на същата в областта на предмишницата, при извиване на ръката назад, като вариант подсъдимият сам да си причини такова нараняване е практически невъзможен.

               Съпоставянето на тези факти с безпротиворечиво установеното обстоятелство от показанията на св. Ц. и от обясненията на подсъдимия, че в служебното помещение на метространцията полицейският служител приложил хватка “ключ” по отношение на ръката на подсъдимия, чийто механизъм – силно и рязко извиване на ръката назад, съвпада с механизма, по който е причинено счупването, видно от заключението на съдебномедицинската експертиза, позволява да се изгради несъмнен извод, че и увреждането на подсъдимия е получено именно по време на конфликта, предмет на обвинението.

              На следващо място въз основа на изброените факти в тяхната логическа последователност и обусловеност въззивният съд приема за несъмнено установено, че уврежданията на подсъдимата (представляващи по медикобиологичната си природа по-тежката форма на лека телесна повреда) и на подсъдимия (средна телесна повреда) са били причинени от св. Ц.Ц., тъй като нито един от тях не е имал физическо съприкосновение с другиго.

            Доколкото подс. С. изрично е отказал да бъде прегледан и това е удостоверено с неговия подпис във формуляра при задържането му, за органите на 2 РУ-СДВР не е имало възможност да научат точното естество на увреждането му. Същевременно подсъдимият заявява в обясненията си, че ръката му отекла и го боляла и тези обстоятелства са от такова естество, че не биха могли да бъдат скрити. Поради това въззивният съд приема, че самият факт на причинената средна телесна повреда на подсъдимия, която не е била своевременно третирана чрез обездвижване/шиниране на счупената ръка, също обективно обосновава нарушение на забраната за изтезание спрямо него по чл. 3 ЕКПЧОС. 

             В решението по делото Б.К.срещу България (жалба № 61701/11) от 21 януари 2016 г. ЕСПЧ припомня за пореден път при установено нарушение на чл. 3 ЕКПЧОС от българските власти приложимите общи принципи по отношение на задължението на високодоговарящите страни да не задържат граждани, които са под тяхната юрисдикция, при нечовешки или унизителни условия (подробно изложени и в параграфи 225-44 от пилотното решение на Съда по делото Н.и други срещу България (жалби № 36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 и 9717/13, 27 януари 2015 г.).  

             ЕКПЧОС създава международноправна система за защита на правата на човека, която служи за надзор над съвместимостта на действията на националните власти с нейните разпоредби. В този смисъл многократно установяваните досега нарушения в дейността на българските правоохранителни органи по дела, заведени пред ЕСПЧ за упражнено и неразкрито полицейско насилие, несъмнено следва да бъдат съобразявани при фактическото утвърждаване на приложимите стандарти при задържането на граждани, включително такива, обвинени в престъпление, като всяко отклонение бъде санкционирано както при потърсена защита от гражданина с накърнени права, така и при оценката на въздействието на оказаното насилие върху законните резултати на процедурата, в рамките или по повод на която то е било упражнено. С други думи, нарушаването на основни човешки права дискредитира законността на процедурите, в които е допуснато, като понякога това фатално се отразява на резултатите от доказването.

             В тази насока в настоящия случай първото релевантно обстоятелство е, че двамата подсъдими са били задържани при условия, които представляват нечовешко третиране, и то в полицейското управление, извършило разследването в досъдебното производство. Това обстоятелство създава съмнения в обективността на органите по разследване, защото когато институционално те са се поставили в състояние на нарушение по отношение на разследваните граждани, обосновано е оспорена и способността им да бъдат безпристрастни по установяване на фактите, защото събирането на доказателства, опровергаващи обвинението, биха злепоставили самото полицейско управление.

            Следващият значим факт е, че разследване за това дали е упражнено полицейско насилие или съставлява ли то престъпление не е било провеждано изобщо.

             Поради това, за да се изясни дали посочените две обстоятелства компрометират фатално резултатите от досъдебното производство, което неизбежно рефлектира и върху съдебното следствие и неговите резултати, въззивният съд прие, че е необходимо допълнително да бъдат обсъдени фактите за получените от св. Ц. увреждания и за предприетите по отношение на него проверки в МВР.

              3. По отношение на уврежданията на св. Ц.Ц.           На св. Ц.Ц.бил извършен преглед на 19.01.2015 г. в 8:10 ч. В издаденото му СМУ било отразено, че получените от него увреждания по медикобиологичната си характеристика са му причинили болка и страдание и могат да бъдат квалифицирани като по-леката форма на лека телесна повреда. Отразени са охлузвания и драскотини, които по естеството си такива, че могат да бъдат причинени и при нападение срещу него, и при отбрана от други лица срещу упражнявано от свидетеля насилие – охлузване по дясната подушна област, около 1 см; под висулката на дясното ухо – червеникаво охлузване около 1/0,2 см., напречно разположено, по лявата долна част на шията се установяват пет напречно разположени, успоредно една на друга, червеникави драскотини от 2 до 6 см.  По страничната повърхност на дланта на дясната ръка е установен оток и червеникаво синкаво кръвонасядане около 6/2 см. В основата на пети пръст на дясната ръка е констатирано червеникаво кръвонасядане около 0,5/0,5 см. Под лявата подлопатъчна област се установява ивицовидно червеникаво кръвонасядане около 8/0,3 см. По предната повърхност на лявата подбедрица се установява червеникаво кафеникаво охлузване, напречно разположено, около 4/0,5 см. Посочено е, че охлузванията и драскотините по шията се дължат на действието на твърди тъпи ръбести предмети (каквито са човешките нокти) и по време и начин съответстват да са получени при тангенциално действие върху шията от човешки нокти. Тези увреждания въззивният съд намира за установено, че са били получени от тъжителя по време на физическия му сблъсък с подсъдимите. Събраните доказателства – писмени и гласни – не съдържат съществени противоречия по отношение на причинната връзка. Противоречия има по отношение на това дали са получени при нападение от страна на подсъдимите или при нанасянето на ударите от страна на св. Ц. върху тях, поради което този въпрос следва да бъде обсъден самостоятелно при промяна на фактическите изводи на районния съд по отношение на събитието в служебното помещение.     

          В СМУ за прегледа на св. Ц. е отбелязано в допълнение наличие на спонтанна и палпаторна болка по дясната челюст отдясно, която не е обвързана с обективни находки – видими увреждания. Такава спонтанна и палпаторна болка е забелязана и по лявата поясна област без обективно видими находки. В устните си уточнения в разпита му след прочитане на заключението на съдебномедицинската експертиза вещото лице уточнява, че морфологични видими белези не е установил. Въззивният съд прие, че естеството на причините за констатираната болка, която не е обвързана с външни следи, е такова, че не е възможно недвусмислено да се установи, че е в причинна връзка с физическия сблъсък, който подлежи на разглеждане в настоящото наказателно производство.

               4. По отношение на извършените проверки спрямо св. Ц. и събраните от СДВР доказателства, приобщени и по наказателното производство   

               Св. Ц.Ц.е назначен на работа със заповед рег. № 1383/5.02.2010 г., а от 14.09.2010 г. е назначен на длъжност полицай в група “Метрополитен” към отдел “Охранителна полиция” по допълнителен щат към щата на СДВР. От 17.07.2012 г. е старши полицай в същия отдел. Награждаван е веднъж и са му налагани три дисциплинарни наказания – писмено предупреждение за срок от 6 месеца със заповед от 29.04.2010 г. за това, че не носи бдително службата; писмено предупреждение за срок от 3 месеца със заповед от 29.12.2010 г. за небрежност и порицание със заповед от 5.06.2013 г. за неизпълнение на служебните задължения.

              Съгласно т. 7.2, б. “б”, изр. 3 от Указание относно изпълнение на патрулно-постовата дейност за пеши патрул 203-метространция “Надежда”, каквато служба е изпълнявал св. Ц.Ц., издадено от полицейски инспектор 1 група Сектор “Метрополитен”, при ОПП-СДВР, от 29.10.2013 г. (л. 42, д. пр.). служителят осигурява обществения ред в района на маршрута, като е длъжен  “с цел недопускане оформянето на района и прилежащите територии като сборище” да не разрешава продължителното престояване на лица, употребили алкохол. Съгласно б. “и” от същата разпоредба “на явно пияни лица” е длъжен да отказва каквато и да е информация относно охраната на обекта, а при възникнала необходимост своевременно да докладва по надлежни ред за оказване на съдействие. Това са единствените вътрешноведомствени специални правила за взаимодействие на полицейския патрул с граждани, употребили алкохол, в района на метростанцията.  

                  Несъмнено от приобщената като писмено доказателство справка рег. № Я 7373/27.02.2015 г. (л. 1 от дисциплинарната преписка, приложена по делото, както и на л. 1 от д. пр.), която има и удостоверителна, и диспозитивна част, се установяват резултатите от извършената проверка спрямо св. Ц. за процесния случай от комисия, назначена със заповед № 513з-503/26.01.2015 г. (л. 34, д. пр.). Приложената справка е годно писмено доказателство, доколкото касае факти, свързани с вътрешната проверка на МВР по случая.

                 Комисията формулира следните фактически констатации и изводи в резултат на комплексното проучване и събиране на доказателства:

                1. На касата са се явили две лица в нетрезво състояние, на които Г. отказала да продаде билети и извикала полицейския служител, назначен за наряд в метростанцията, за съдействие. Посочено е, че „не е ясна причината за исканото съдействие. На видеозаписите не се наблюдават действия на лицата, изискващи намеса на полицейските органи.“

               2. В хода на проверката не се събрани достатъчно данни, които “по безспорен начин” да потвърдят изнесената от полицейския служител Ц. информация, че след като е изискал документите на лицата, те започнали да го обиждат и са отказали да ги предоставят. Отразено е, че „на записите не се наблюдават действия на лицата, които да предполагат отказ от тяхна страна да предоставят исканите от служителя документи.“

               3. Комисията приема за установено, че полицейският служител Ц. е поканил двете лица, които според него били във видимо агресивно състояние и се държали агресивно, в служебно помещение, където осветлението не било включено, “нито редовното, нито аварийното”. Посочено е, че „двете лица са въведени в тъмно помещение, осветявано единствено от светлината на монитора и леко открехнатата врата“.

              Комисията обсъжда механизма на причиняване на уврежданията и стига до извода, че са получени по време на инцидента в служебното помещение. Приема, че Ц. е извършил дисциплинарни нарушения – нарушение на служебната дисциплина – присъствието му не е отразено в служебната документация –  въпреки че от камерите на видео наблюдението с начало 20:58 било видно, че той излиза от помещението, той записал: „21 ч. обход на (не се чете)“, а такъв обход не е бил извършван. Прието е, че Ц. не дава точна и обективна информация, като заявява, че не е удрял Б., което се опровергавало от експертната справка, че нараняванията й са в резултат на минимум 3 удара. С това Ц. нарушил т. 64 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР – държавният служител дава точен и обективен отчет пред своите ръководители за изпълнението на възложените му задачи, както и чл. 194, ал. 2, т. 1 и т. 4 ЗМВР, за което нарушение се налагало дисциплинарно наказание “порицание” от 6 месеца до 1 година.

              По-нататък комисията в проучването си е приела, че всички очевидци  на мястото на инцидента са установили, че Д.Б. и Д.С. са били във видимо нетрезво състояние, поведението им е било агресивно, отправяли са обиди и заплахи спрямо всички присъстващи, което обаче се отричало от Б. и С..

               Комисията в заключение е счела, че предвид постъпилата противоречива информация, изхождаща от двете страни в конфликта, “не може по категоричен начин да прецени съобразена ли е използваната физическа сила с конкретната обстановка, както и преустановена ли е незабавно след постигане на законната цел, тъй като лицата твърдят, че ударите са нанесени, след като белезниците вече са били поставени на С., а Ц. заявява, че “изтласкването” на лицата се е случило в момента, в който е бил нападнат и все още не е имал контрол над ситуацията”.

               Предвид приетата невъзможност “да се установят по безспорен начин обстоятелствата” и “широкия обществен интерес”, комисията предлага копие на материалите да бъде изпратено в СРП по компетентност. Доколкото компетентността на СРП е да разследва само подсъдимите, но не и полицейския служител, е видно, че СДВР не инициира разследване спрямо него. За допуснатите нарушения от полицейския служител се предлага в съответствие с чл. 19, т. 1 от Инструкцията за дисциплината и дисциплинарната практика в МВР да бъде наложено едно дисциплинарно наказание порицание.  

               Възражение от св. Ц. срещу цитираната справка, завършваща с предложение за дисциплинарно наказание, не е постъпило.

                   Със заповед № 513з-3576/4.06.2015 г. на св. Ц. е наложено дисциплинарно наказание порицание във връзка със служебните му нарушения му по процесния случай, като са възприети изцяло фактическите квалификации и състави на нарушения, посочени в справката.

                   По делото са приложени всички материали, въз основа на които са формирани изводите на комисията, включително записите от камерите за видео наблюдение на метростанция “Надежда” за интервала от 19:00 ч. до 23:00 ч. на 18.01.2015 г. (л. 67, гърба). Приобщени са и аудиозаписите от телефонните обаждания във връзка с конфликта на телефон 112 (към л. 128 гърба от дисциплинарната преписка), както и за служебната комуникация на пост 203 (този на св. Ц.) до ОДЧ по радиостанцията. Аудиозаписите с входящите обаждания на телефон 112 (ЕЕН 112) са били изискани и отново получени в хода на съдебното следствие. Всички оптични носители са част от доказателствената съвкупност, защото са били приобщени с писмени доказателства, надлежно прочетени. Същевременно, аудио- и видеозаписите, инкорпорирани в доказателствения материал чрез предадените оптични носители, са годни доказателства, тъй като са записани от охранителните камери и системата на ЕЕН 112 рутинно и в хода на обичайна  практика за осигуряване на мерки за сигурност и ефективност на оказваното съдействие на гражданите. Поради това и процесуалната им допустимост е обоснована от характера им на случайни доказателства, доколкото съществуването им не е свързано, нито обусловено от наказателното производство. Записите не са били изготвени, за да обслужат нуждите на процеса, поради което и нямат претенцията да бъдат доказателствено средство, нито се е изисквало да бъдат изготвяни по реда на НПК. Същевременно съдържащата се в тях звукова и визуална информация е относимо доказателство за разглежданите събития и особено значимо контролно доказателство при оценка на достоверността на гласните доказателствени средства. Независимо че районният съд не е предявил изрично по реда на предявяване на веществените доказателства по чл. 284 НПК оптичните носители, прочитането на писмата за прилагането им по делото и протоколите със снетото им на хартия съдържание по реда на чл. 283 НПК на практика е постигнало същия резултат – съобщило е съществуването им на страните, предоставило е възможност да вземат отношение по тях и е включило съдържанието им в доказателствената маса. По отношение на оптичния носител с разговорите на тел. 112 районният съд не само е обсъждал въпроса за получаването и прилагането му със страните, но и евентуалното назначаване на съдебна експертиза, въпреки че е пропуснал да изрази окончателно становище.

                Поради това въззивният съд намира, че не само е допустимо да бъде обсъждано съдържанието на видео- и аудиозаписите, но е и наложително с оглед основните принципи на чл. 13 и чл. 14 НПК, които изискват органите на наказателния процес да вземат всички мерки за разкриване на обективната истина, а решението им по съществото на делото да бъде взето след обективно, пълно и всестранно разследване. В случая събраната видео- и аудио информация съдържа фактическите данни, които са свързани с обстоятелствата по делото, допринасят за тяхното изясняване и са установени по реда, предвиден в този кодекс, поради което са допустими доказателства по чл. 104 НПК. Ето защо въззивният съд прие, че следва да отстрани допуснатото процесуално нарушение от районния съд, който изобщо не е обсъждал тези доказателства и така е лишил доказателствения анализ от значими факти и от съществуващ реален контролен коректив за достоверност на гласните доказателства, въз основа на които е установил фактологията на деянията. 

               От приобщения протокол за прослушан магнитен носител (СД-R) с рег. № Я 6065/17.02.2015 г. (л. 70 и 71, дисц. пр.) се установява, че на него са записани разговори от ОДЧ към постови в близост до пост 203 (поста на св. Ц.) и повикване от самия пост 203 към ОДЧ. Съдържанието на тези разговори, разгледано в контекста на останалия доказателствен материал, не оставя съмнение, че именно св. Ц. е осъществил разговора като постови 203. Отразено е, че той първо съобщава за “две лица, употребили алкохол“, които „се държат арогантно”. След това има разговор, в който казва “Усложнява се” и иска съдействие. След това от пост “21-1” се подава към ОДЧ съобщението: “Да извикаш да прегледат жената... Ами жената иска преглед от медицинско лице, така ще те помоля да извикаш медицински екип”.

            От приобщения като писмено доказателство протокол с рег. № Я 5935, (приложен на л. 130 от дисциплинарната преписка и л. 134 от досъд. пр.), в който е снето съдържанието на телефонните обаждания на тел. 112 по време на процесното събитие се установява, че в интервала след 21:14 ч. са записани разговори от три входящи обаждания.

               Първият разговор е след обаждане от телефон **********, прието от дежурен ръководител движение, в  което се съобщава за „пострадал човек при полицая“ и се иска изпращане на спешна помощ. Не е отбелязано, че гласът от входящото обаждане е женски, но това се възприема непосредствено от приложения диск чрез изслушването му, което не изисква нито специална апаратура, нито специални способности. Този факт, както и съдържанието на самия разговор, кореспондират на показанията на св. Р.И.,  която разказва, че тя се обадила да повика спешна медицинска помощ, както и на показанията на св. Ц., че поръчал на служителката на касата да направи това.

              Отразено е, че дежурният ръководител на ЕНН 112, също жена, осъществява връзка със спешна помощ, като съобщава, че е пострадала жена, доколкото разбрала – била пияна.

              Следващият записан разговор е след постъпило позвъняване от телефонен номер *******. Обажда се лице, което се представя с името Ж.Б., а при изслушване на приложения диск се потвърждава, че гласът е мъжки. Съдържанието на разговора напълно съответства на показанията на свидетеля в тази част. Св. Б.съобщава, че се обажда от метростанция „Надежда“ и казва „Съпругата ми е пребита и в кръв…“. След това разказва, че полицаят, който „я е бил най-вероятно“, пише някакви показания, а от охраната човек с пагони с две звездички му казва какво да пише. Потвърждава, че съпругата му има нужда от спешна помощ и че знае, че такава е била извикана. Обяснява, че причината да се обади е разбирането му, че случващото се пред него на метрострастанцията „отвсякъде е противозаконно“. Пояснява какво има предвид: „В момента те продължават да ги тормозят, като момчето, което е дошло, се опитва да се защитава, ескалира, псува, псува полицаите и те в момента записват всичките му псувни само и само да напишат…“. Св. Б.казва собственото си име и това на съпругата си  и уточнява, че вижда 4-ма полицаи, „единият диктува на този, който най-вероятно я е пребил, какво да пише. Вторият пуши, третият е без шапка и ми казаха, че и аз ще бъда задържан, а двете ми деца в момента са сами в апартамента, който се намира в близост до метростанция „Надежда“.  На въпрос на дежурната служителка от ЕЕН 112 св. Б.повтаря в момента най-главният видимо му казва какво да пише за случая“, по-късно отново подчертава: „казва му какво да пише дума по дума“. Допълва, че жена му „продължава да стене“. Казва, че чува виковете й, вратата се отворила и той видял, че тя е на земята и я качват на някаква скамейка “едва ли не влачейки я”. Уточнява, че същият човек, който нарежда, му забранява да снима. Служителката от ЕЕН 112 отговаря, че с каквото може ще му съдейства и го моли да не затваря. След това тя задава уточняващи въпроси, за да може да докладва правилно случая. Тогава Б.й преразказва разговора с жена си, която му се обадила от метростанцията, за да й занесе личната карта. Съобщава, че лицето на жена му е разкървавено и полицаите се опитват да го избършат с кърпички. Разказва, че жена му е била спряна от метрополицай, а другите полицаи, които вижда на място, са от “Охранителна полиция”. За това, че полицаите са носили и давали на подсъдимата мокри кърпи, разказват и подсъдимите в обясненията си, както и св. Б.в показанията си. Подс. С. посочва, че когато дошли полицаите, започнали да хвърлят мокри салфетки към подсъдимата преди да дойде медицинския екип и тя се бършела с тях. Подсъдимата съобщава същото, като допълва, че й викали: „Забърши се малко ма, виж се на какво приличаш“.

            По-нататък в протокола със снетото на хартия съдържание на разговорите е отразено, че служителката се свързва с ОДЦ и в резюме точно обяснява наученото от първия разговор с Б.. Служителят ОДЧ задава въпрос: „Е, там нали има полицаи?“. Жената отговаря утвърдително с уточнението: „Той иска да се оплаче от това, че полицаят не пише това, което се е случило, а си пише това, което неговият началник група му диктува…. Тя е задържана от метрополитен, след което е извикана охранителна полиция“. След това ОДЧ свързва служителката с 2 РУ-СДВР. Жената разказва отново това, което е научила. Дежурният от 2 РУ потвърждава, че знае за случая, че полицията от Метрополитена е търсила съдействие от тях и пита дали неговите колеги още не са отишли там. Служителката от ЕНН 112 отговаря, че са отишли и според Б.„в момента диктуват“. След това е отразен диалог, който съответства на съдържанието на приложения аудиофайл в следния вид:

„2 РУ: И какво диктуват, какво да пишат ли?

ЕЕН112: Ами да.

2 РУ: Е в това лошо има ли, какво престъпление е това?

ЕЕН 112: Еми според него – да. Според него да, защото нямало да напишат това, което всъщност е станало, а щял да напише това, което му диктува ръководителят на групата.

 2 РУ: Значи има право това да си го обжалва и да се подаде жалба, че не е написано както трябва. На място там има наш екип трябва да е пристигнал вече…ще вземат отношение.

ЕЕН 112: Хм, казали са му да се оттегли, иначе ще го арестуват.

2 РУ: Еми какво да му кажат сега, той няма отношение, това жена му там….”

               В протокола е записан и трети последен разговор отново след позвъняване от телефон *******. Отразено е, че гражданинът съобщава, че се казва Ж. Б., като пояснява, че вече се е обаждал и е говорил с колежка на дежурната. Казва, че вече е дал сведения и иска те да бъдат допълнени с това, че „охранителният полицай продължава да казва какво да пише служителката на метространцията...” В хода на разговора се разбира, че още не е дошъл екипът на спешната помощ. Служителката пита Б.в какво се съмнява, „те нали пишат някакъв протокол, доколкото Ви разбирам, така ли?“. Б.отговаря: „Който не го пишат под свое мнение, а го лишават под мнението на по-главен полицай с две звездички, който съм го снимал с телефона си“. Служителката му указва да остане на линия, за да се консултира тя с някого. В това време Ж. Б.продължава да говори, очевидно на друг човек, вече неформално, като явно изхожда от разбирането, че събеседникът му познава съпругата му. Чува се  впоследствие и другият мъжки глас. Появата на този мъж съответства на показанията на св. Б., на обясненията на подсъдимата и на показанията на полицейските служители св. Ал. И.и св. Ал. Н., на фелдшера от медицинския екип св. В.П., че на място пристигнал и свекърът на подсъдимата. Св. Б., изчаквайки на телефона служителката, обяснява на баща си – „Д. е смазана. Д. е смазана. Абе дойде до тука М., приятелче ми е, и се видяхме. Дойде, пийнахме по ракия вкъщи и дойде да го изпрати. И тука са й направили някаква проверка на личните карти, на документи и тя няма лична карта в нея. Тя тръгва да купи цигари, нали и тя го изпратила до тука и ми се обажда: пиле, неам лична карта, задържаха ме. Викам ей сега ще дойда, нали, да ти представя личната карта и всичко беше ок. Идвам тука, те тука в стаята, тя в кръв. А тоя го задържали, оня там, който седи.“

           След това се намесва служителката от ЕЕН 112: „Чувате ли ме, господине?“ Въпросът потвърждава още веднъж, че е имало прекъсване на разговора с нея. След това го свързва със служител на 2 РУ. На служителя Б.казва – жена ми е пребита, най-вероятно от служителя полицай, който като дойдох, беше само той”. Дежурният от 2 РУ го пита „Вие това видяхте ли го?“ Б.отговаря утвърдително „Видях го. Никой друг нямаше“. Дежурният пояснява въпроса си – дали е видял, че той я е пребил. Б.отговаря: „Не че той я е пребил. Видях, че е в кръв. Видях, че е сам в стаята заедно с моя приятел и съпругата ми, опитваше да му сложи белезници, а в момента друг служител обяснява на служителката какво точно да напише. Тя не го пише под нейно съзнание, а го пише под това, което казва той, същото се извършва и със служителя, който го видях в стаята, когато дойдох.“

             По-нататък Б.потвърждава присъствието на баща си, като на въпроса на дежурния във 2 РУ дали има какво да добави казва: „Сега в момента полицаят ескалира, защото е дошъл баща ми, иска да види съпругата ми. Сега започва: господине, това е служебно помещение. Започва да го дърпа. Най-вероятно иска и него да вкара в ареста за тази вечер...”. След това се чуват отново реплики преди да е прекъсната телефонната връзка, които не са адресирани към дежурния от 2 РУ или ЕЕН 112.  Ж. Б.: “Тате”. Баща му: “Това е снаха ми, бе.”.

                По делото е приложен и протоколът с разпечатка на кадрите на видеозаписа от охранителните камери на метростанция “Надежда”. Първият кадър отразява слизането на две лица по стълбите в 20:58 ч. на 18.01.2015 г. След това са възпроизведени кадрите от престоя им на касата, появата на трето лице пред касата. Тази визуална информация, преценена в логическата й връзка с показанията на св. З. Г., св. Ц. и обясненията на подсъдимите, установява движението на двамата подсъдими преди влизането им в служебното помещение, което е тъмно, както е отразено и в справката от дисциплинарната проверка (л. 162, дисц. пр., л. 162, д.пр.). Видно е от обективираните на хартия следващи кадри, че помещението продължава да е тъмно и  когато пристигат първите полицейски служители за съдействие (л. 164 и в дисц. пр. и  д.пр). След това има снимки, на които е отбелязано, че в 21:18:08 ч. мъжът на Д.Б. “се подпира на касата”, като действително без затруднения се вижда появата на мъж, който отива до касата за билети. Отбелязано е, че в 21:50:38 мъжът “влиза без покана в служебното помещение” (л. 166 от досието за дисциплинарното наказване). При фиксираното в кадъра отваряне на вратата се вижда, че помещението вече е светло и осветлението е включено.

                  Въззивният съд прие за надеждни доказателства оптичните носители и протоколите, възпроизвеждащи тяхното съдържание, което установява фактите от                 видеонаблюдението и постъпилите обаждания на тел. 112. На първо място съдът отчете, че те не се опровергават от никакви други обективни данни, събрани са по служебен път, т.е. не се оспорва автентичността им от органите на полицията – не е била оспорена от св. Ц. по време на дисциплинарната му проверка, нито от неговите началници, нито е била приета със съмнение от органите на 2 РУ-СДВР, които са я приобщили за първи път. Същевременно естеството и смисълът на тези доказателства е такъв, че категорично изяснява необосноваността на част от фактическите изводи на районния съд за отрязъка от събитието с начало появата на св. Ц. до преустановяването на физическия му сблъсък с подсъдимите.

                     Във връзка с това на първо място въззивният съд несъмнено следва да вземе предвид рамките на обвинението, които включват единствено тази част на събитието, която се е случила в служебното помещение, т.е. освен участниците в конфликта – от една страна, подсъдимите, чиито обяснения кореспондират помежду си за съществените обстоятелства, а от друга – св. Ц., чийто показания се конфронтират с тях, няма други присъстващи. С други думи – на възникването и ескалирането на конфликта между подсъдимите и св. Ц. няма свидетели, няма и запис от охранителна камера, който да обхваща вътрешността на помещението. Доказателства, които косвено и частично могат да изяснят какво се е случило, се съдържат в цитираните медицински документи за получените увреждания от тримата и изяснените предхождащи и последващи обстоятелства от аудио- и видеозаписите. Дисциплинарната проверка на св. Ц. е приела, че доказателствата, изводими от противоречащите си показания на полицейския служител и обясненията на подсъдимите, не са достатъчни, за да установят по несъмнен начин случилото се в помещението. При същата доказателствена наличност обаче комисията е приела, че нейната недостатъчност е пречка за разследване на данни за полицейско насилие, но не е пречка материалите да бъдат изпратени на СРП, т.е. на компетентната прокуратура да обвини подсъдимите за поведението им в стаята. Разбира се, изпращането на материалите не е било обвързващо за прокуратурата, но обстоятелството, че разследването на този случай, при вече изявен двоен стандарт – за започването му срещу подсъдимите и в същото време – за приета липса на основание за започване на разследване срещу полицейския служител, е извършено от органите на 2 РУ-СДВР, демонстрира един от проблемите, вече констатирани в осъдителното решение “Костадинов срещу България” на ЕСПЧ с липсата на гаранции за обективност на разследването на случаи с участието на полицаи (§ 61, 62, 63). В разглеждания от ЕСПЧ случай органите на прокуратурата са възложили да бъде извършено разследване от СДВР за данни за полицейско насилие. Съдът приема, че тази институция не може да се разглежда като достатъчно независима от гледна точка на полицейските служители, чието поведение е предмет на разследване (вж., с необходимите промени, El-Masri v. the former Yugoslav Republic of Macedonia [GC], № 39630/09, §§ 187 и 189, ЕСПЧ 2012; Đurđević v. Croatia, № 52442/09, §§ 87-90, 19ти юли 2011 г.; и Najafli, цитирани по-горе, § 52). Като допълнителен аргумент, за да приеме нарушение на чл. 3 ЕКПЧОС, съдът изтъква значението на обстоятелството, че  разследването не изяснява дали полицията не е използвала сила срещу жалбоподателя или напротив, използвала е такава сила, но само защото тя е била необходима вследствие поведението на жалбоподателя. Вместо това, разследването изглежда е изхождало от предположението, че тъй като полицията е била изправена пред напрегната ситуация, тя оправдава използването на сила срещу всяко лице, с което се влезе в контакт по време на полицейската операция. На следващо място основание за установяване на нарушение е открито и в бездействието на разследването, което не е опитало да определи точния произход на всичките многобройни наранявания на жалбоподателя. На тази основа ЕСПЧ приема, че нито първоначалното разследване, извършено по разпореждане на органите на военната прокуратура, нито последващото такова, извършено по разпореждане на органите на градската прокуратура, са били достатъчно независими или са дали ясен отговор на основните въпроси, които възникват в този случай: дали полицаите са използвали сила срещу жалбоподателя, как точно са направили това и дали тази сила е била необходима вследствие поведението на жалбоподателя (вж. съответно Анжело Георгиев и други срещу България, № 51284/09, § 72, 30 септември 2014 г.). Съдът е подчертал, че тези въпроси са от съществено значение, за да се определи дали полицията е действала в рамките на ограниченията на чл. 72, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 2006 г. В заключение ЕСПЧ е обобщил, че споменатите разследвания не могат да се разглеждат като изпълнение на задължението на България съгласно чл. 3 от Конвенцията за провеждане на ефективно разследване на твърденията за малтретиране на жалбоподателя от страна на полицията. Поради това и Съдът приема нарушение на тази разпоредба от гледна точна на процедурния й аспект.

           Като се направи уточнението, че в настоящия случай извън дисциплинарната проверка на действията на св. Ц. разследване на твърденията за полицейско насилие на обвиняемите изобщо не е проведено, следва да бъде отбелязана в същата връзка на изследване очевидната едностранчивост на досъдебното производство, в което е назначена съдебномедицинска експертиза на св. Ц., но не и такава за уврежданията на подсъдимите, макар че те са по-тежки и получаването им е част от самото разглеждано събитие. Пълното игнориране на необходимостта да се изследват значими факти за защитата на обвиняемите, които безусловно обслужват разкриването на обективната истина, на собствен ход създават впечатление за тенденциозност. Същевременно следва да бъде удържано във внимание по време на цялостното обсъждане на случая, че подсъдимите не са задържани и обвинени за друг случай, по повод на който да са извършени полицейски действия, надхвърлящи изискването за пропорционалност на упражнената принуда спрямо обществената опасност на подсъдимите. Те са били задържани и обвинени във връзка с поведението им спрямо св. Ц. по време на събитието, при което са пострадали. С други думи – въпросите какво е било поведението на подсъдимите и дали е било противоправно са неразривно и неотделимо свързани с въпроса какво е било поведението на св. Ц.. Пълното игнориране на поведението на св. Ц. от обхвата на разследването показва изначално грешна постановка, доколкото не само че възпрепятства разкриването на истината, но нещо повече – демонстрира липса на интерес към нея. Тази порочна изходна позиция не позволява по същество да се противопоставят валидни доводи на възраженията на защитника на подсъдимата, че тя е била обвинена, за да бъдат компрометирани оплакванията й за нанесения й побой от полицейския служител.

                 Оттук нататък, съобразявайки спецификите на конкретния предмет на наказателното производство и неговото иницииране, въззивният съд извърши ревизия на анализа на първостепенния съд на доказателствата, които имат пряка или косвена връзка със случилото се в служебното полицейско помещение на метростанцията, като ги обсъди и в логическата им връзка с допълнената от настоящата инстанция фактология за събитията след това.           

                 Еднозначно, от всички относими показания и обяснения се изяснява, че касиерката св. З. Г. отказала да подс. С. да му продаде билет, като междувременно подала сигнал на св. Ц.Ц.. Св. Г. в показанията си казва, че това е единственият й контакт с подсъдимия и не твърди той или подсъдимата да са имали невъздържано неприлично поведение спрямо нея или друг гражданин. В доклада на комисията от служители на СДВР, чиято проверка е довела до дисциплинарно наказване на св. Ц., е прието въз основа на видеозаписите и разпита на всички участници, че конкретен повод за повикването на полицая не е имало. Тази констатация показва единствено разбиранията на проверяващия екип, че появата на двама алкохолно повлияни граждани на касата не е било достатъчно сериозен повод св. Г. да потърси полицейско съдействие. Оценъчната констатация обаче не се отразява върху несъмненото установяване на факта, че друг повод да бъде извикан св. Ц. освен отказа на св. Г. да продаде билет на подсъдимия не е имало, т.е. не е имало нарушаване на обществения ред от подсъдимите към този момент и полицаят, който е извършвал наряд за охраняване на метростанцията, е извикан не за да преустанови нарушение, а с превантивна цел.

               За обстоятелството, че именно видимата алкохолна повлияност е била причината да бъде потърсена намеса на св. Ц. от касиерката доказателствата също кореспондират безконфликтно помежду си. На показанията на св. Г., че отказала да продаде билет, защото подсъдимите залитали, след което повикала „колегата от съседната стая“, съответстват показанията на св. Ц., който е разбрал веднага за причината за своето повикване. Обясненията на подсъдимите също логически кореспондират на заявеното от свидетелката, защото не изясняват друга причина за отказа на св. Г. да продаде билет на подсъдимия и за извикания от нея полицейски служител. В подкрепа на този извод са и показанията на св. Р.И., ръководител движение в „Метрополитен“ ЕАД, с която св. З. Г. споделила още тогава, че двамата подсъдими не са се държали агресивно с нея. Освен това отказа на св. З. Г. да продаде билет кореспондира на задължението й да не допуска в превозните средства лица, които са под влияние на алкохол или друго упойващо вещество, по чл. 18, т. 2, б. „б“ от Наредбата за реда и условията на пътуване с обществения градски транспорт на територията на Столична община, която регламентира правилата за пътуване по маршрутите на трамвайния, тролейбусния, автобусния транспорт и метрото.

              На следващо място безпротиворечиво се изяснява, че и двамата подсъдими са били употребили алкохол. Самите те не отричат в обясненията си този факт, който се установява и от показанията на св. Ж.Б.. В първите си показания в съдебно следствие той казва, че съпругата му изпила две бири, а подсъдимият пил ракия (двамата с него изпили по една ракия). За същото количество и вид изпит алкохол споменават в обясненията си и подс. С., и подс. Б.. В разговора с баща си, прихванат в аудиозаписа по време на обаждането му на ЕНН 112, св. Б.разказва какво му е известно по случая и също споменава, че с подсъдимия са пили ракия: “... М., приятелче ми е и се видяхме. Дойде, пийнахме по ракия вкъщи и дойде да го изпрати ..” Производни доказателства за употребата на алкохол и за нейното въздействие върху вида и поведението на подсъдимите се съдържат и в записания разговор на дежурния ръководител на ЕНН 112 до Центъра за спешна медицинска помощ, който съобщава, че е пострадала жена, за която служителката била уведомена, че е пияна. Съобщението установява, че информацията по отношение на алкохолното повлияване е била еднопосочна още преди да пристигнат всички полицейски служители на място и преди да възникнат съмнение за синхронизиране на обща версия. Поради това въззивният съд даде вяра на показанията на свидетелите З. Г., Ц., Ал. И., Ал. Н., Б.Б., че и двамата подсъдими са имали поведение, което е издавало предходната употреба на алкохол. В тази насока съдът взе предвид и логическата свързаност на установеното, че не е имало никаква друга причина св. З. Г. да повика за съдействие св. Ц.. Районният съд не е изложил изрична констатация по отношение на употребата на алкохол, но от цялостното изложение на последващите факти и позоваването на заключенията на съдебнопсихиатрично-психологичните експертизи е видно, че приема наличието на такава. Доколкото обаче органите на разследването са пропуснали изследването на подсъдимите за нивата на концентрация на алкохол, както и за употреба на други упойващи вещества, не е възможно тези факти да бъдат допълнително конкретизирани. Същевременно въззивният съд не кредитира заключенията на комплексните съдебнопсихиатрично-психологични експертизи по отношение на степента на алкохолно опиване, тъй като по уточненията на вещите лица в съдебно следствие се установява, че снемането на анамнезните данни, само въз основа на които са формирани изводите им, е било по време на ареста на подсъдимите, когато и двамата са били в лошо физическо състояние с телесни увреждания, причиняващи им неудобства и страдания. Заключенията за двамата подсъдими са проблематични изначално от гледна точка на спазване на етичните правила от вещите лица при изготвяне на експертизата, защото никъде в тях следите от насилие и физическото състояние на освидетелстваните, които по време на изследването са били задържани и разпитът им е станал „през решетки“, както те казват, не е отбелязано, нито коментирано, въпреки че са преписани части от свидетелски показания, които съобщават за нараняванията на главата на подсъдимата. Въззивният съд обаче прие, че за правилното изясняване на делото не се налага да бъдат назначавани нови експертизи, тъй като видно от всички относими доказателства, не възниква съмнение относно съществената част на заключенията – че и двамата подсъдими са били в състояние да разбират свойството и значението на поведението си и да го контролират. Същевременно свидетелските показания и обясненията на подсъдимите установяват факта на употреба на алкохол, а свидетелските показания на всички, които са имали съприкосновение с подсъдимите по време на събитията – служителките на метростанцията, полицейските служители, медицинският екип на спешна помощ, установяват еднопосочно оценъчните факти, че и двамата подсъдими са изглеждали алкохолно повлияни.

             На следващо място от разпечатката на записа от видеокамерата, обхващаща пространството пред касата и входа на служебното полицейско помещение в непосредствена близост, е видно, че няма заснети никакви телодвижения на двамата подсъдими, които да издават невъздържаност, раздразнение или агресия, няма и фиксиране на продължителен разговор между тях и св. Ц.. Фиксираното време от излизането на св. Ц. от служебното му помещение за проверка на сигнала, подаден от св. З. Г. (в 20:59:00 ч.), до влизането на двамата подсъдими самостоятелно и доброволно в тъмната стая (21:00:21 ч.), след като свидетелят очевидно вече е влязъл преди тях, защото не е в кадър, също е съвсем кратко. Това потвърждава, че не е имало време за размяна на реплики, за оказана упорита съпротива от подсъдимите и за ескалиране на вербален конфликт отвън.

             Св. З. Г. в показанията си твърди, че след като св. Ц. откликнал на нейното повикване, той тръгнал с подсъдимите към стаята. Свидетелката чула подсъдимият да казва на полицая, че мирише на лук. Други реплики свидетелката не казва да е чула. След това, вече от вътрешността на стаята, при затворена врата, възприела „чукане и тропане“.  Св. Ц. в показанията си заявява, че когато отишъл при билетната каса, поискал документи на подсъдимите и те започнали да го обиждат, като го нарекли „миризливец, боклук, какъв си ти бе, за да ми искаш документ за самоличност“. Той се легитимирал втори път и предупредил, че поведението им ще се счете за осуетяване на полицейска проверка и може да бъдат задържани за 24 часа. Жената обяснила, че живее наблизо и затова не е взела личната си карта. На въпроса дали си знае ЕГН, тя отговорила утвърдително. Тогава той поканил подсъдимите в служебното помещение, за да установи самоличността им.

               Пресъздадената хронология на събитията от св. З. Г. кореспондира на приложената разпечатка от охранителната камера, от която е видно, че от излизането на полицая от стаята, т.е. преди да се представи на подсъдимите, до тяхното влизане в същото помещение, когато св. Ц. вече е в стаята, времето е минута и 21 секунди.  По същество подс. С. не отрича, че е казал реплика в споменатия от св. Г. смисъл. Поради това и като съобрази заинтересоваността на св. Ц. да отегчи положението на подсъдимите, за да смекчи своето, въззивният съд изведе фактологията преди влизането в стаята от показанията на св. Г., подкрепена от обективните данни от видеозаписа, които кореспондират на обясненията на подсъдимите в тази част. Подс. С. разказва, че се появил полицай, който им поискал личните карти и той показал своята, но подс. Б. нямала и полицаят им казал да го последват в стаята.  В същата насока са и обясненията на подсъдимата.

                 Поради това въззивният съд прие, че изводите на районния съд в тази част се нуждаят от корекция, тъй като безусловно е установено единствено, че св. Ц. след доближаването на подсъдимите на касата им поискал личните карти и разпоредил да го последват, което те и сторили, като подс. С., вървейки след него, му казал, че мирише на лук.  По отношение на насоката на останалата част от пресъздадения от св. Ц. разговор с подсъдимите – за установената липса на личната карта на подсъдимата, за предоставения от нея ЕГН, за обаждането й на съпруга й св. Ж. Б.и за проверката на подсъдимите по личните им данни в централата, въззивният съд констатира, че показанията на свидетеля кореспондират на обясненията на подсъдимите, поради което прие за установено, че тези въпроси са били обсъждани. Това обаче се е случило вече в служебното помещение, а не пред билетната каса, както твърди св. Ц.. Последният детайл е съществен, защото допълнително потвърждава пристрастността на свидетеля, който изопачава фактологията така, че да преувеличи сериозността на повода за полицейската проверка преди влизането в служебното помещение. Оттук нататък показанията на свидетеля и обясненията на подсъдимите съществено се разминават и както беше отбелязано, няма нито едно друго доказателство извън гласните доказателствени средства на замесените, което може да установи с гаранция за безпристрастност инициирането на физическото съприкосновение между тримата, нито точното съдържание на изразите и на двете страни в конфликта. Единствената реплика на подс. С., която се установява категорично да е казана от него на път за служебното помещение, е, че св. Ц. мирише на лук. Този факт еднопосочно се изяснява от показанията на св. З. Г., св. Ц., обясненията на подсъдимите и показанията на св. Ж. Б., на когото подсъдимите след събитието са разказали какво се е случило. И двамата подсъдими обаче са обвинени за извършено хулиганство в служебното полицейско помещение. С други думи – поведението на подсъдимите в салона на метростанцията пред билетната каса, което е станало повод св. З.Г. да не им продаде билети и да сигнализира полицейския служител, включително и репликата на подсъдимия към св. Славчев, че мирише на лук, която тя е възприела, са останали извън обхвата на обвинението, въпреки че реплика със същия смисъл, за която се твърди, че е казана вътре в помещението, е инкриминирана. Различното третиране на факти, които са с едно и също правно значение, допълнително изяснява подхода на съсредоточаване на обвинението само за отрязъка от време, в който на подсъдимия му е била счупена ръката, а на подсъдимата са били нанесени поне 3 силни юмручни удари в лицето, както се установява от съдебномедицинската експертиза за механизма на получаването на уврежданията, назначена за първи път в съдебното следствие, причинили счупване на носните кости, луксация на зъб, силни отоци и кръвонасядания по двете очи, като клепачът на лявото е бил напълно затворен. Всичко тези особености въззивният съд приема за основание показанията на св. Ц. да бъдат критично обсъдени в степента, в която критично се обсъждат и обясненията на подсъдимите. В конкретния случай, естеството на разглежданото събитие е такова, че всеки от замесените може да се счита за наказателноправно уязвим и това не е обвързано с процесуалния му статус. На основата на обхвата на изследваните факти Цв. Ц., макар с процесуалното качество на свидетел, е заинтересован в същата степен, както и подсъдимите, от благоприятен за себе си изход от процеса, който е постижим, ако бъде установено, че те са го нападнали.

             Следователно, за правилното изясняване на релевантната фактология се изисква критична проверка на доказателствената стойност на обясненията на подсъдимите и показанията на св. Ц.. По принцип обясненията на подсъдимите винаги изискват внимателна преценка за достоверност, тъй като освен важно доказателствено средство са и средство за защита, необвързано със задължение за установяване на истината. При съблюдаване на правилата за доказателствената тежест по чл. 103, ал. 1 – ал. 3 НПК, за да бъдат приети за достоверни обясненията на подсъдимите, не се изисква те да намират подкрепа, а да не се опровергават от несъмнено установени доказателства или да не се дискредитират на собствено основание поради неясноти, необясними празноти или тъй като съдържат обективно невъзможна версия. Поради това фокусът на обвинението върху твърдения за действия на подсъдимите спрямо св. Ц., на които не присъстват трети лица, обуславя ролята, която се отрежда на неговите показания. Те освен доказателствено средство са и предмет на доказване, като за разлика от обясненията на подсъдимите, в които те защитавайки се, нямат задължение да доказват невинността си, следва да бъдат такива, че безусловно, т.е. несъмнено категорично, да установят виновността на подсъдимите. В настоящия случай обаче доказателственият анализ на показанията на св. Ц. показва, че те не се отличават с такава хомогенност, логическа пълнота и последователност, която да бъде достатъчна, за да опровергае обясненията на подсъдимите. В същото време показанията на св. Ц. влизат в съществена конфронтация с доказателства, чието съществуване и установяване по делото не зависи от волята на никого от замесените в събитието, а именно тези, които се съдържат в писмените доказателства за причинените сериозни увреждания по двамата подсъдими, които съотнесени към естеството и характера на охлузванията и одраскванията по св. Ц. не кореспондират на неговите твърдения. От заключението на съдебномедицинската експертиза за подс. Б. и от устните уточнения на вещото лице се изяснява механизъм на причиняване на нараняванията на подс. Б., които обективно могат да бъдат причинени с не по-малко от 3 силни юмручни удара в лицето, каквито свидетелят отрича изобщо да е нанасял.  Св. Ц. разказва, че поканил двамата подсъдими в помещението. Там подсъдимият се настанил на фотьойла и до него седнала подсъдимата на табуретката. През цялото време подсъдимият бил агресивен и го обиждал. Ставал и тръгвал, но жената го спирала с прегръдки и целувки. След това по телефона свидетелят установил, че подсъдимият е криминално регистриран за наркотици, а за жената липсвала криминална регистрация. Когато св. Ц. съобщил пред подсъдимите информацията за старата криминална регистрация, подсъдимият го репликирал, че е „наркоман, най-големият наркодилър, ти не можеш да ми направиш нищо“. Видно е, че тази реплика, такава, каквато е съобщена, е иронична и по същество е насочена към омаловажаване на значението на старата криминална регистрация, която не е довела до осъждане. Подс. С. в обясненията си потвърждава, че е имало размяна на реплики в подобен смисъл, като обаче твърди, че отношението на св. Ц. към него било грубо и арогантно. По-нататък св. Ц. разказва, че попитал подсъдимия дали има в себе си забранени вещества,  а той му отговорил, че „има много наркотици“. След като полицаят казал да ги постави на масата, подсъдимият седнал, а подсъдимата приканила свидетеля да действа по-бързо, защото утре е на работа. Според хода на разказа на св. Ц. за собствените му последващи действия, той не е извикал екип да извършва обиск на подсъдимия за наркотици, а се заел да довърши документацията, като казал на двамата, че после ги пуска, но те не могат да пътуват с метрото. Тогава подсъдимите започнали до го обиждат „със същите обидни думи“ – „миризливец, селски мангал, миришеш на лук“, след това допълва, че го заплашили: „ние имаме права и за това, че си ни спрял, утре си уволнен“. Казали му, че не той ще им казва дали ще пътуват с метро.  Св. Ц. повторил, че касиерката няма да им продаде билет, а той няма да ги пусне да пътуват. След това подсъдимите го нападнали. Мъжът го удрял в областта на лицето и тялото, а жената го хванала за врата, душейки го и ритайки го с ботуши. Погледнал към мъжа и видял, че гледа към служебното му оръжие, а лявата му ръка се насочила натам. Тогава свидетелят направил хватка „ключ“ и извил лявата ръка на подсъдимия по посока на нейната сила и го преместил към стената. Тогава мъжът го ударил с юмрук в областта на лявата скула. Свидетелят се зашеметил, паднал на колене, но успял да хване сгъвката на левия  крак на подсъдимия с цел да го повали на земята и му сложил белезница. След това по радиостанцията извикал подкрепление, а на билетния касиер казал да извика бърза помощ.  Изтъква, че „продължил борбата“ с подсъдимия още 1-2 минути, докато успял да му сложи белезниците и на дясната ръка. Не обърнал внимание през това време какво прави момичето. Тогава влязъл мъж с въпроса какво става, на когото свидетелят обяснил, че подсъдимите са го нападнали и са задържани и по случая ще получи сведения от 2 РУ-СДВР. Мъжът извадил телефон и започнал да снима, а св. Ц. му разпоредил устно да напусне служебното помещение. Малко по-късно на мястото пристигнали свидетелите Ал. И.и Ал. Н., които влезли в стаята. Тогава св. Ц. излязъл в билетното помещение да пише докладната си, „за да не се изнервя още обстановката“.  След 10 минути пристигнал екип на Спешна медицинска помощ, който отвел подсъдимата в УМБАЛСМ „Пирогов“, а подсъдимият отказал да бъде прегледан. Св. Ц. отрича да е удрял подсъдимата и заявява, че не бил обърнал внимание дали е имала наранявания. При предявяване на снимките от нараняванията по лицето на подсъдимата, изготвени в Катедрата по съдебна медицина, той казва, че не било възможно подсъдимата да е имала такива наранявания.

            Прегледът на показанията на св. Ц. преди съпоставката им с останалия доказателствен материал показва съществени празноти и логически противоречия. Въззивният съд прие, че той казва истината за това, че съобщил за старата криминална регистрация и за последвалото иронично и предизвикателно репликиране от страна на подсъдимия.  Оттук нататък обаче показанията на св. Ц. не съдържат разумно обяснение защо, след като подсъдимият казал, че има наркотици, той не е проверил това твърдение, а твърди, че изобщо е изоставил тази линия на разговора, въпреки че не би могъл да знае, че подсъдимият не казва истината и няма в себе си наркотични вещества. След като св. Ц. в контекста на конкретната полицейска проверка на гражданин, който има валиден документ за самоличност, е обсъждал криминална регистрация от 2001 г. за държане на марихуана, а поведението му след това не показва, че е направил това, за да провери дали подсъдимият сега държи наркотици, това несъмнено установено фактическо положение подкрепя обясненията на подсъдимите, че репликата не е обслужвала правилното упражняване на полицейската служба, а е било форма на персонална конфронтация с подсъдимия. Отделен въпрос е, че криминална регистрация с такава давност, която не е свързана с правни последици на осъждане, изобщо не би следвало да бъде споменавана, тъй като не би могла да бъде основание за полицейска намеса изобщо. Старата регистрация не е имала никакво отношение към конкретния повод на полицейската проверка, която по отношение на подс. С., който е имал валиден документ за самоличност, е следвало да приключи още при констатиране на този факт. Поради това оттук нататък показанията на св. Ц., че не отвърнал на репликата на подсъдимия, а се заел с документацията, като казал на подсъдимите, че след това ги пуска, въззивният съд приема за логически противоречиви и неубедителни. Логически неустойчиво е твърдението, че подсъдимите го нападнали, след като им казал, че не могат да пътуват в метрото – факт, който той вече веднъж им бил съобщил, а преди това касиерката им била отказала продажбата на билет и не срещнала съпротива. Показанията на свидетеля не следват вътрешна логика и по отношение на споменатата от него мимоходом необходимост да се вика екип на спешна помощ, защото всъщност в разказа си полицейският служител не сочи, т.е. не признава съществуването на нито един факт, който би могъл да бъде основание да търси съдействие от билетната касиерка с искане да се обади в ЦСМП.

                По отношение на случилото се в стаята обясненията на подс. С. и подс. Б. не влизат помежду си в съществени противоречия. Подс. С. казва, че в служебната стая той седнал на стола, а подсъдимата на дивана. После полицаят почнал да ги разпитва. Питал го дали е задържан по повод на криминалната регистрация от 2001 г. за цигара марихуана, държал се грубо, казал му „аз такива като тебе колко ги обичам, да знаеш“. Тогава подсъдимият му отвърнал, „че е най-големият дилър“ и да се дръпне от него, защото мирише на лук и манджа. След това подсъдимият пресъздава размяна на реплики помежду им в същия конфронтационен тон –  св. Ц. го попитал какъв е той, че така да му отговаря. Подсъдимият казал, че е гражданин, а полицейският служител му отговорил с предупреждението, че „ще го заключи“, бутнал го към стената и извил ръката му назад. Подсъдимият почувствал “остра болка”, усетил я “много жестоко”. В този момент подсъдимата тръгнала към св. Ц. и го попитала: „защо го заключваш, какво е направил?“. Тогава св. Ц. я ударил в двете очи и в носа и й казал “ти да мълчиш, ма”. След това св. Ц. побледнял и видимо няколко минути не можел да вземе решение какво да прави. Съобщил по радиостанцията, че вика помощ. Подсъдимият му казал, че това е ненормална история, не може да се бие така човек, “камо ли момиче”. Св. Ц. му отвърнал да мълчи, оставил го в ъгъла с белезници. Ударил го няколко пъти и тогава се появил Б.. Подсъдимият след това продължил да се възмущава като цяло на системата. Бил много афектиран. След това в ареста на 2 РУ усетил, че ръката го боли и се подува.

               Подс. Б. в обясненията си заявява, че след като в стаята се обадила на мъжа си да й донесе личната карта и си казала ЕГН,  започнал спор между подсъдимия и полицая, който се държал агресивно. Св. Ц. блъснал подсъдимия, извил му ръката и започнал да му слага белезниците. Тя се изплашила и „от самия уплах“ се изправила и тръгнала към подсъдимия с въпроса „защо го задържаш“. Тогава изненадващо св. Ц. я ударил няколко пъти с юмрук в лицето, после не виждала добре, очите й били пълни с кръв. За състоянието си в районното управление казва: “Не можах да мигна цяла нощ от болка”.

              Прегледът на обясненията на подсъдимите, освен че установява липсата на съществени противоречия помежду им, изяснява и че нито един от тях не споменава да е имал физическо съприкосновение със св. Ц., съответно – не дава фактическо обяснение за причинените на последния охлузвания в подушната област, одраскванията по шията, кръвонасядането под лявата подлопатъчна област и охлузването по лявата подбедрица. Отокът и кръвонасядането по страничната повърхност на дланта на дясната ръка и кръвонасядането в основата на пети пръст на дясната ръка са увреждания, които кореспондират на установените факти, че св. Ц. е нанесъл поне три удара с юмрук в лицето на подсъдимата. Вещото лице в устните уточнения в разпита си при приемане на съдебномедицинската експертиза пояснява, че увреждането откъм малкия пръст е възможно да е получено при въздействие на ръката под формата на юмрук. Празнотата в обясненията на подсъдимите по отношение на останалите наранявания обаче не позволява да се приеме, че те пресъздават в пълнота цялата ситуация. Същевременно обаче и двамата подсъдими признават, че след задържането на подс. С. подсъдимата скочила към св. Ц..

               Съобразявайки констатираните дефицити на гласните доказателствени средства, които съдържат единствените преки доказателства, въззивният съд прие, че само въз основа на тях с необходимата степен на сигурност според процесуалния стандарт може да бъде установено, че действително по повод на криминална регистрация на подсъдимия и нейното изтъкване без връзка с конкретния случай от страна св. Ц. е възникнал спор между него и подсъдимия с размяна на реплики, включително такива, които са изразявали нелюбезно и презрително отношение на подсъдимия към св. Ц.. Въззивният съд намира, че по несъмнен начин се установява единствено съдържанието на репликата на подс. С. да се дръпне от него, защото мирише на лук и манджа, тъй като само по отношение на нея няма съществени противоречия в единствените относими доказателства, които се извеждат чрез обясненията на подсъдимите и св. Ц.. Останалите включени в обвинението изрази - „Какъв си ти бе, миризливец, боклук”, не се доказват, тъй като, както беше посочено, показанията на св. Ц., който единствен ги твърди, са дискредитирани. В хода на скарването св. Ц. преминал към задържането на подсъдимия, като извил ръката му в хватка „ключ“ и му сложил белезници. Действията на св. Ц. с подсъдимия провокирали подсъдимата да тръгне рязко към него и да му иска обяснение.  Оттук нататък обясненията на подсъдимите и показанията на св. Ц. следва да бъдат обсъдени в контекста на останалите доказателства, за да се провери възможността да бъдат установени по несъмнен начин и други факти.

                Както вече беше изтъкнато, по делото е изяснено по категоричен начин, че по време на събитието в служебното полицейско помещение са били причинени увреждания и на двамата подсъдими, и на св. Ц.. Естеството на нараняванията е било такова, че са били видими тези, причинени на подсъдимата. Видно от събраните медицински документи и експертното им изследване, както и от приложените снимки към прегледа на подсъдимата в КСМД, тяхното възприемане от всички присъстващи е било неизбежно – заради обхвата на отоците и кръвонасяданията, които са се разпростирали и от двете страни на лицето, т.е. могли са да бъдат видени и при наблюдаване в лице и в профил на подсъдимата. Няма спор в доказателствата и относно това, че спешната медицинска помощ е извикана именно заради състоянието на подсъдимата. Тези обстоятелства, освен че са значими сами по себе си за правилното изясняване на предмета на разглеждане, представляват и контролен коректив за оценка на останалите гласни доказателства, тъй като от това дали свидетелите признават съществуването на уврежданията и какво обяснение дават за получаването им, може да бъде преценено кои от показанията съдържат достоверни доказателства и могат да бъдат кредитирани.

               Прегледът на свидетелските показания, депозирани в съдебно следствие, с изключение на тези на св. Ж. Б., установява, че нараняванията на подсъдимите или са подценени, или са напълно игнорирани. Св. З. Г., която нарича дежурния полицейски служител „колега“, предвид непосредствената близост на работните им места, както и на факта, че тя намесила св. Ц. преди да срещне каквато и да е форма на съпротива у подсъдимите, разказва, че не е чула викове от стаята и нищо не е видяла. Същевременно признава, че заради шума, който идвал от служебното помещение, се обадила на своята ръководителка св. Р.И.. Когато последната пристигнала, св. З. Г. отишла до тоалетна, поради което не тя, а св. И.а извикала спешна медицинска помощ. Това твърдение се потвърждава от показанията на св. Р.И., ръководител движение в „Метрополитен“ ЕАД, поради което въззивният съд прие, че то достоверно установява тази част на фактологията. Св. З. Г. по-нататък в показанията си твърди, че като се върнала, забелязала, че вече има лекар с подсъдимите, но не видяла подсъдимите „в близък план“. Жената излязла с ръка на лицето от дясната половина. Впоследствие разбрала, че се държи за главата, защото била ударена, но не споменава да е видяла уврежданията.

                Въззивният съд намира, че от показанията на двете свидетелки, които са били в непосредствена близост до служебното помещение, не могат да бъдат установени съществени факти, защото нито една от тях не конкретизира шума, който е идвал отвътре. Св. З. Г. отрича да е чула викове, а св. Р.И. разказва, че около 3 минути след обаждането й, пристигнала на място и касиерката й казала да погледне в стаята, защото не знае какво става там. Така изясненото поведение на св. З. Г., която сама не смеела да влезе в полицейското помещение, кореспондира на показанията на св. Ж. Б., че била уплашена и не е искала да се меси.

             Св. Р.И. по-нататък съобщава в показанията си, че когато отворила вратата, видяла „госпожата (сочи подсъдимата) да лежи по гръб на земята, а господинът (сочи подсъдимия) „да лежи по корем“ и св. Ц. да му слага белезници“. Св. И.а казва още: „върху подсъдимата нямаше никакви увреждания по лицето“. Тя попитала полицая дали има нужда от съдействие и той й казал да извика линейка. Показанията на св. Р. И.а също не съдържат обяснение защо е било нужно да се повика линейка, след като тя не е видяла, нито е чула към този момент за наранявания. Същевременно е видно, че св. И.а не е попитала за необходимостта да се вика екип на спешна медицинска помощ, нито я е поставила под съмнение. Тази вътрешна логическа неяснота и противоречивост, преценена наред с обективните факти за констатираните видими увреждания по лицето на подсъдимата и за транспортирането й в „Пирогов“, установяват склонност и на тази свидетелка, както и на св. З. Г., пристрастно да игнорират факти, които неизбежно са възприели, злепоставящи полицейския служител. Този извод намира опора и в съдържанието на установения разговор на св. И.а през ЕЕН 112 за сигнализиране на ЦСМП. Св. И.а се представя с длъжността си дежурен ръководител движение и тогава съобщава за  „пострадал човек при полицая“, т.е. била е наясно с този факт. По изтъкнатите причини въззивният съд не кредитира показанията на свидетелката за местоположението на подсъдимите, както и че към този момент подсъдимият не е бил с белезници, защото са изолирани от всички останали доказателства.

                  Несъмнено се установява, че  след това на място пристигнали полицейски служители от „Охранителна полиция“ и от 2 РУ-СДВР. В показанията си св. Ал. И., който дошъл заедно със св. Ал. Н., твърди, че когато влязъл в стаята, там били подсъдимите и св. Ц.. Подсъдимият бил агресивен, викал „мишки, всички сте уволнени“. Подсъдимата била клекнала на земята, както съобщава и съпругът й св. Б., не разбирал какво говори. Свидетелят споменава, че видял, че тя има „лека подутина“ на лицето с драскотина, но не помни къде точно. Св. И.казва, че подсъдимият обиждал всички и не споменава подсъдимата да е проявявала каквато и да било активност, а по време на транспортирането й не била агресивна. Св. Ал. Н. в показанията си, дадени в съдебно следствие, твърди, че когато влязла, забелязала подсъдимите, раздалечени един от друг, а подсъдимият бил с белезници. Той се държал арогантно, обиждал всички. Заявява, че “Бърза помощ” пристигнала именно за да прегледа момичето, но не помни какво точно е налагало това. Споменава, че подсъдимата имала “синина по лицето”, но нищо повече не помни. Свидетелката изяснява, че участвала в транспортирането на подсъдимата от “Пирогов” към полицейското управление, обаче не помни “да я е гледала в лицето“.  В прочетените й от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 2 НПК показания тази свидетелка, в сравнение с останалите полицейски служители, е най-конкретна относно уврежданията на подсъдимата, като казва, че при влизането си в стаята видяла, че жената  е с “наранявания в областта на главата”, именно затова бил извикан екип на ЦСМП.

                 В показанията си св. В.П., фелдшер от екипа на ЦСМП, си спомня, че състоянието на подсъдимата било поводът да бъде повикан на метростанцията, но дава описание на уврежданията й, което не кореспондира с отразените в медицинската документация – “резка, все едно ръбче беше разцепило кожата и кръвоизливът беше слязъл към окото и се беше получил хематом”. Св. П.заявява и че и двамата подсъдими имали арогантно поведение. Казва, че подсъдимата седяла в скута на подсъдимия, прегръщали се и се целували. Подобно описание на местоположението на двамата подсъдими не се съдържа в нито едно друго гласно доказателствено средство, напротив – противоречи на показанията на свидетелите, полицейски служители, на св. Р. И.а и св. Ж. Б.. Св. П.казва още, че раната на веждата, която той констатирал, може да се получи “при лек удар в ръб”. При предявяване на изготвената в КСМД снимка на лицето на подсъдимата заявява, че има спомен за раничката-резка под лявото око на подсъдимата, което обаче не съответства на предходните му показания за местоположението й на веждата. Останалите видими наранявания св. П.изобщо не коментира. Св. М.М., която в качеството на медицинска сестра била част от екипа на ЦСМП, в показанията си разказва, че на място установили жена с рани и охлузвания в лицевата част в неадекватно поведение, държала се грубо с екипа, а мъжът с нея казвал, че ще ги даде на съд, защото я докосвали. Св. М.е единствената свидетелката извън близките на подсъдимата, която казва, че е имало кръв по лицето й. Та споменава, че тя и колегите й искали първо “да изчистят кръвта, а после да премерят кръвното”, но не им било позволено, без да конкретизира повече. Тези й показания кореспондират на обясненията на подсъдимите, на показанията на св. Ж. Б., както и на аудиозаписа от телефонния разговор на тел. 112, в който св. Б.казва, че видял полицаите да бършат лицето на съпругата му с кърпички.

                   Св. Б.Б., полицай от “Охранителна полиция“, началник-група, твърди, че когато отишъл на място, видял подсъдимите в стаята, полицейският служител бил уплашен, имал наранявания на гърба от ляво. Св. Ц. му обяснил, че е нападнат от подсъдимите, които в този момент били седнали и възбудени. Жената говорела на висок глас и отправяла закани: “Ще ви уволня, ще видите какво ще се случи”. Не забелязал да има наранявания. Същевременно уточнява изрично, че при пристигането му подсъдимите не буйствали. Св. Б.обяснява, че погледнал именно  състоянието на св. Ц., защото то му влизало в задълженията, тъй като полицаят от метростанцията бил подчинен на неговата служба. Нямал задължение обаче да гледа в какво състояние са подсъдимите. Спомня си, че видял кръв по униформата на св. Ц., а след предявяване на снимката с лицето на подсъдимата отрича тя да е била в такова състояние. Св. Б.показва неосведоменост и за резултатите от вътрешната проверка на св. Ц..

                 Другият служител на „Охранителна полиция“ св. П.Д. казва, че св. Ц. имал зачервяване на врата и бил притеснен. Разказва подробно за състоянието на св. Ж. Б., за когото отбелязва, че не знае дали бил употребил алкохол или бил притеснен. Заявява, че от страна на подсъдимата имало “буйни викове“  и обиди – искала медицински преглед, казвала, че ще ги съди. Възприел е думите й, че ще ги съди, като обидни.

                Св. В.Б., служител в сектор “Метрополитен”-СДВР, казва, че когато той дошъл да окаже съдействие, не забелязал нищо особено в лицата на подсъдимите, не видял дали имат наранявания.

                Анализирайки в сравнителен план цитираните свидетелски показания на пристигналите впоследствие полицаи и медицинските служители, съдът установи, от една страна, че те не могат да допринесат за изясняване на механизма на причиняване на уврежданията, доколкото никой от тях не е бил очевидец, а това, което знаят, са го научили от св. Ц. или от пристигналите преди тях свидетели, които са им преразказали. Същевременно въззивният съд намира, че от обажданията на св. Ж. Б.на тел. 112, се изяснява, че нито св. Ц., нито св. З. Г. самостоятелно са написали първоначалните си сведения, които макар да не са годни доказателствени средства, имат значение за формиране на процесуалната им позиция и за насоката на въздействие върху спомена им с изградена впоследствие версия. По делото се установява, че не е имало адекватна намеса за проверка на твърденията на св. Ж. Б.в две последователни обаждания до ЕНН 112 – за това, че първо по-високопоставен полицай диктува на св. Ц., а после – и на касиерката св. Г.. От показанията на св. Боянов, който е бил началникът на група, и от демонстрирания от него избирателен подход при изясняване на фактите, както и от изразеното убеждение, че работата му е да проверява дали полицаят е наранен, но не и дали той самият е наранил хора, се извежда пристрастност и липса на обективност. По същество показанията му не са надеждно доказателствено средство, функционално обвързано със задачите на процеса да се установи истината, а изразяват разбирането на свидетеля за начина, по който следва да се отстоява вътрешноведомствения интерес – като вниманието се отклонява от евентуални нарушения от страна на полицай. От съдържанието на проведения разговор на служителката от ЕНН 112 с дежурния полицай от 2 РУ-СДВР става ясно, че последният също не вижда нищо необичайно или нередно в съобщената от св. Б.намеса от горестоящ полицай при снимане на саморъчни обяснения, поради което и дежурният не взема никакви мерки за проверка и своевременно преустановяване на въздействието на намесата върху свидетелите, а съветва чрез оператора на тел. 112 св. Б.да подаде жалба, ако свидетелите са написали неверни неща. От друга страна, е видно, че и полицейските служители, и двете служителки от “Метрополитен” ЕАД не дават обективни показания относно състоянието на подсъдимата. Тази лоялност към позицията на св. Ц., която не почива на закона, нито на етични правила, се отразява на цялостната надеждност на показанията като доказателствено средство. Поради това, като съобрази, че посочените свидетели не показват способност да се абстрахират и дистанцират от отношенията или служебната си връзка със св. Ц., въззивният съд прие, че може да основава фактическите изводи на тях само в частите им, които намират опора в други доказателствени средства или които не се конфронтират с неопроверганите части от обясненията на подсъдимите. Изхождайки от тази позиция, въззивният съд прие, че св. Ж. Б.е съобщил истината за състоянието, в което е заварил съпругата си и подс. С., както и за въздействието при снемане на саморъчно написаните сведения от св. Ц. и св. Г..   

               На следващо място въззивният съд отчете заключението на съдебномедицинските експертизи и уточненията на вещите лица по отношение на подсъдимите. От заключението за подсъдимата се установява несъмнено, че уврежданията й не могат да бъдат причинени от “теренна травма”, т.е. от блъсване на земята и съприкоснование с пода при падането, а са получени най-малко от три удара. Вещите лица поясняват, че кръвонасядането на горния и долния клепач на дясното око е причинено от удар с ограничена контактуваща повърхност, каквато може да бъде човешки юмрук, лакът или коляно. Оттокът и кръвонасядането на носа са получени също най-малко от един удар от същото естество. И третото комплексно увреждане – кръвонасядане и оток на лявото око и луксация (разклащане на първи долен ляв зъб) – може да бъде получено от най-малкото един удар. Всички увреждания е възможно да се получат и от няколко наслагващи се удара върху трите контактни области, поради което правилно и районният съд е отчел за несъмнено установено, че механизмът на причиняване включва най-малкото три удара. Това означава, че обясненията на подсъдимите за юмручните удари от св. Ц. в лицето на подсъдимата намират опора в обективни доказателства, в чиято достоверност не може да има съмнение. Същевременно показанията на фелдшера св. П.съществено се разминават с отразените констатации за естеството на нараняванията на подсъдимата и твърденията му за “резка”, причинена от удар в “ръб”, т.е. в остър, а не в тъп предмет, се опровергават от заключението  на съдебномедицинската експертиза, поради което въз основа на тях съдът намира, че не може да изведе никакви фактически изводи, тъй като показанията не създават сигурност, че свидетелят има ясен спомен за конкретния случай и добросъвестно го пресъздава пред съда. Съдът даде вяра на показанията на св. Михайлова, доколкото се отличават с по-голяма конкретност и в общи линии описват увреждания, сходни до вписаните в медицинските документи, като кореспондират и събраните доказателства чрез приложените аудиозаписи на телефонните разговори на тел. 112.

            Същевременно въззивният съд констатира, че свидетелите си противоречат по отношение на констатираното поведение на подсъдимата. Като съобрази естеството на разминаванията, съдът прие, че по същество свидетелите не съобщават факти за конкретни невъздържани действия, а своите интерпретации на състоянието на подсъдимата. Всички споменати свидетели са видели подсъдимата след нанесения й побой, така че нейните оплаквания и викове в контекста на конкретната ситуация, при добра осведоменост за случващото се от гледна точка на нормалния човешки резон, е допустимо да бъдат квалифицирани единствено като субективен израз на страдание и страх. Поради това и към поведението й биха могли да се поставят изисквания само като към човек, преживял насилие. В този ред на мисли съдът кредитира показанията на св. Ж. Б.от основния му разпит, че съпругата му била много изплашена, била “изпаднала в шок”.

                 На следващо място съдът внимателно обсъди показанията на св. Ж. Б., който също не е присъствал на физическия сблъсък, но е влязъл в помещението преди пристигането на повиканите полицейски служители – факт, еднозначно установен в показанията на св. Ц. и обясненията на подсъдимите. Появата му точно в този момент обуславя голямото значение на показанията му за правилното изясняване на делото, в случай че издържат проверката за достоверност. При обсъждането им съдът взе предвид множество обстоятелства, които могат да се отразят на способността на свидетеля безпристрастно да изложи обстоятелствата по случая. На първо място – по време на разглежданото събитие и при първия си разпит в съдебно следствие на 15.06.2016 г. св. Б.все още е съпруг на подсъдимата, поради което към този момент може да се счита заинтересован от благоприятен изход на процеса спрямо нея. Междувременно, при депозиране на допълнителните му показания от 8.11.2016 г., св. Б.съобщава, че той и подсъдимата са в процедура по развод и заявява за първи път данни за извънпроцесуално признание на подс. С. за поведението на подсъдимата спрямо св. Ц. по време на разглежданото събитие. Св. Б.обяснява промяната в показанията си с началото на бракоразводния процес и с припомняне на случката при внезапна среща с негови приятели. Преди допълнителния разпит на св. Б., допуснат от районния съд по негово искане, защитата на подсъдимия е представила доказателства, които засягат личността на свидетеля и някои аспекти на отношенията му с подс. Б. в края на брака им. В обясненията си подсъдимата допълнително се спира на тези въпроси, от което се установява, че в края на съдебното следствие и по време на допълнителния разпит на св. Б.отношенията помежду им са силно изострени. Подсъдимата твърди, че свидетелят болезнено я ревнувал по време на брака им. Поради това, при преценка на достоверността на показанията, съдът изходи от всички възможни плоскости на проверка – от гледна точка на собствената им логическа хомогенност, от позицията на последователността на разказа на свидетеля за събитията – извънпроцесуален – в обажданията му на тел. 112, и процесуален – съдържащ се в основните и допълнителните му показания, както и с оглед на отношението на показанията му с останалите несъмнени доказателства. Следвайки този подход, въззивният съд констатира, че по отношение на съществените обстоятелства от непосредствено видяното на метростанцията, показанията на св. Б.изцяло кореспондират на съобщеното от него на ЕНН 112. Свидетелят твърди, че когато влязъл в помещението, видял съпругата си клекнала, свита до дясната стена на стаята, в дъното точно срещу вратата.  Подсъдимият бил в вляво, с глава към стената, на колене и с белезници, полицаят го удрял по гърба и главата.  Съпругата му “виела от болка”, лицето й било в кръв. Той попитал св. Ц. защо жена му е в такова състояние, а полицейският служител го накарал да напусне стаята. Тогава св. Б.отишъл при касиерката и я помолил да се обади на тел. 112, но тя му казала, че я е страх. Впоследствие разбрал, че се е обадила. Св. Б.не знае, че всъщност не касиерката св. Г. е звъняла, а нейната ръководителка св. И.а, но показанията му кореспондират включително на това развитие на ситуацията. Св. Б.направил снимки, които го накарали впоследствие да изтрие пред една полицайка. Твърди, че пристигнал полицай с чин лейтенант и започнал да ръководи всичко, „буквално диктувал“. Той бил човекът, който наредил на жената полицай да му изтрие снимките и затова Б.сам ги изтрил пред нея. Чул междувременно два удара с плесник и жена му „извила на умряло“. Тъй като разговорът му с тел. 112 в това време продължавал, съобщил, че полицаите продължават да бият подсъдимите. Видял, при отваряне на вратата на стаята, че полицаите хвърляли намокрени с вода кърпички и казвали на жена му: „Я, се избърши ма“. Единият полицай обидил съпругата му, казал му, че прилича на „магистралка“, полицаите наричали и двамата подсъдими  “пияници”.  След случилото се подсъдимите му разказали, че полицаят им поискал личните карти и отишли в стаята за проверка. Подсъдимият казал на св. Ц. да стои по-далеч от него, защото мирише на лук. Тогава полицаят го заплашил с арест. Подсъдимата се опитала да го успокои, като му казала, че всичко ще се оправи. Тогава той се обърнал към нея и я ударил. След това направил хватка на подсъдимия и му сложил белезниците.  Съдът отчете производния характер на преразказа на наученото от подсъдимите и като констатира, че в една част е изолиран от техните обяснения, не го възприе за достоверен източник по отношение на несъмнената последователност на действията на св. Ц., защото от показанията на свидетеля е видно, че той не е фокусиран точно в хронологията.

              В допълнителните си показания от разпита от 8.11.2016 г. св. Б.казва, че подс. С. дошъл у тях и пред негови приятели признал, че приключва любовната си връзка с подсъдимата и обяснил какво точно се е случило в метрото. Признал, че след като той раздразнил св. Ц., подсъдимата скочила и нападнала полицая.  Св. Б.твърди, че подсъдимият споделил това пред приятелите на св. Б., които му били на гости, Х.К. и Кирил Б..  При допускане на допълнителния му разпит е направено възражение от защитата на подсъдимата, че свидетелят е останал след предходния си разпит в залата и е присъствал на разпит на други свидетели. Районният съд е констатирал, че свидетелят не е присъствал на други разпити и е допуснал допълнителния му разпит. Въззивният съд намира определението за допускане на допълнителен разпит за законосъобразно, защото не съществуват никакви законни пречки да бъдат събрани показания на свидетел, който твърди, че може да съобщи факти от значение за правилното изясняване на делото и има свидетелска годност – способен е правилно да възприема фактите и да ги възпроизвежда в разказ. Дали свидетелят е присъствал на съдопроизводствени действия, включително на събиране на доказателства, е без правно значение за неговата свидетелска годност. Единственото ограничение за събиране на свидетелски показания е свързано със забраната за дублиране на процесуалното качество на свидетеля, като и то не е абсолютно, защото се допускат изключенията по по чл. 118, ал. 1 НПК.  Ако свидетелят е присъствал на разпит на друг свидетел, дали това се е отразило на неговите показания и евентуално как, се обсъжда и съобразява при проверка на доказателствената им стойност.

            В този ред на мисли районният съд правилно е допуснал допълнителен разпит на св. Б., а след това е допуснал до разпит и свидетелите К.Б.и Х.К., в чието присъствие се твърди, че се е състоял разговорът. Показанията на двамата свидетели не кореспондират на заявеното от св. Б., че подсъдимият е говорил за края на любовна връзка с подсъдимата, нито, че е казал, че е „раздразнил“ св. Ц.. Св. К.Б.потвърждава, че действително на 6.05.2015, били на гости по повод имения ден на св. Б.. Към края на вечерта той на майтап се обърнал към подсъдимата с въпрос “защо преби човека?”. Тя се разсърдила, излязла от стаята, като казала, че не е имало такова нещо. Тогава подс. С. в нейно отсъствие казал, че двамата били пияни, него го “закопчали” и подсъдимата “скочила на полицая”. Св. Б.го прекъснал и му казал да не говори глупости, като вметнал: “искаш да вкараш жена ми затвора ли, или нещо от сорта”. Св. К. също си спомня, че на Гергьовден е гостувал в дома на св. Б.. В показанията си твърди, че след полунощ, когато подсъдимата отишла да пуши на балкона, подс. С. обяснил, че когато полицаят тръгнал да го „заключва“, подсъдимата го нападнала. Районният съд е приел този разговор за факт и го е включил като част от несъмнената за него фактология.  Същевременно обаче, видно от възприетите в мотивите факти за физическия сблъсък между подсъдимите и св. Ц., съдът не е счел, че споделеното от подсъдимия пред свидетелите К., Б.и Б., е истината за събитието, защото е изложил фактическите си констатации според показанията на св. Ц. – посочил, че и двамата подсъдимите са го нападнали и това е станало още преди задържането на С..  Подходът на районния съд към проверката на показанията на св. К., св. Б.и св. Б.от допълнителния му разпит е останал неясен, тъй като на практика съдът не дава отговор дали тези гласни доказателствени средства съдържат достоверни производни доказателства за събитието – казал ли е пред тях подсъдимият истината за събитието или не и какво значение има заявеното от св. Б., че подсъдимата е отрекла. Мотивите на районния съд съдържат и други подобни недостатъци, тъй като част от фактическите му изводи не съответстват на направения доказателствен анализ. Никъде в изложението на приетите за установени факти районният съд не е посочил, че св. Ц. е ударил подс. Б.. При обсъждане на показанията му обаче съдът е посочил, че не ги кредитира в частта, в която свидетелят отрича да е нанасял удари на подсъдимата, като приема, че те се опровергават от заключението на съдебномедицинската експертиза, обясненията на подсъдимите, показанията на св. Б., че чул звуци от нанесени удари, след което съпругата му е извикала от болка. Същевременно, веднага след тази доказателствена оценка, районният съд е уточнил, че не се доверява на показанията на св. Ж.Б.за това, че след инцидента, когато е разговарял с подсъдимите Д.С. и Д.Б., те му обяснили, че “агресивната проява е била проявена от Ц.Ц., който ги е нападнал и удрял без причина”. В същата връзка районният съд е изключил от доказателствата, въз основа на които е постановил присъдата си, и обясненията на подсъдимите Д.С. и Д.Б. в частта, в която същите описват конфликта, възникнал в помещението на дежурния полицейски служител, както и за това кой първи е проявил агресивно поведение. Районният съд е посочил, че твърденията на подсъдимите, на първо място, противоречат на показанията на св. Ц., които съвсем не били изолирани от останалите събрани по делото доказателства, а напротив – напълно съвпадали с тях. От показанията на св. З.Г. се установявало, че подсъдимите били видимо пияни и се държали агресивно. Твърдения за агресивно поведение излагали и други свидетели, които не са участвали пряко във възникналия инцидент – от показанията на свидетелите А.И.и А.Н. било видно, че подсъдимите са имали агресивно поведение, като са обиждали полицейските служители, които са били изпратени на място за оказване на съдействие.

        Въззивният съд намира, че в посочената част първостепенният съд е допуснал превратно тълкуване на действителния смисъл на доказателствата. В показанията си св. З. Г. не твърди, че подсъдимите са се държали агресивно, напротив – казва, че контактът й се е изчерпал с отказа да продаде на подсъдимия билет, а на своята началничка св. И.а е казала изрично противното – че двамата не са се държали агресивно с нея. Останалите свидетели, споменати от районния съд, са пристигнали след приключване на физическия конфликт и са заварили подсъдимите в увредено състояние – подсъдимият към този момент, макар още да не било известно, бил със счупена ръка, която още не е била медицински третирана, а подсъдимата – с наранявания на лицето, представляващи временно разстройство на здравето. Съобразяването на тези положения е задължително, защото от това зависи какви е допустимо да бъдат нормалните, базирани на дължимото хуманно разбиране, изисквания към поведението на хора в подобно състояние. Преди всичко обаче следва да бъде подчертано в доказателствен план, че използваният подход от районния съд за формиране на логически връзки е неправилен. От поведението на подсъдимите преди деянието или след него, дори то да беше установено правилно от районния съд, какъвто не е настоящият случай, не могат да се извличат доказателства за това какво е било поведението им по време на процесното събитие. По същата логика доказателства за вина на подсъдимите не могат да се извличат от сходни ситуации, както не могат да се установяват доказателства от предходните дисциплинарни нарушения на св. Ц. за неговото поведение спрямо подсъдимите. Това е така, тъй като в наказателния процес доказването трябва да е несъмнено, т.е. изисква се установяване на конкретните факти, без допускане на аналогии, общи теоретични положения за човешките нагласи по принцип и предположения. От обстоятелството, че подс. С. е изрекъл думи, които категорично не биха могли да бъдат възприети като възпитано и благоприлично поведение, което се доказва несъмнено – че св. Ц. мирише на лук, а в стаята е допълнил, че мирише и “на манджа”, не следва, че може да се приема за доказано нито пряко, нито косвено, че той е нападнал св. Ц.. По същия начин от поведението на подсъдимите след преустановяване на физическия сблъсък – емоционалните им обобщения за състоянието на полицията, държавата и т.н., включително във вулгарна форма, изразените намерения да съдят св. Ц. и другите полицаи, да предизвикат уволнението им – също не могат да бъдат изведени никакви факти за това как е започнало съприкосновението в помещението. Поради това въззивният съд прие мотивите на първостепенния съд в тази част за необосновани и изградени върху неприемливи предположения. Същевременно в мотивите изобщо не се коментира как се съотнася към възприетите от районния съд обстоятелства за сбиването приетият за достоверен разговор между подсъдимия и свидетелите Б., Б.и К., в който подс. С. за първи път им признал, че подсъдимата е нападнала св. Ц. след неговото задържане.  Видно е, че районният съд пресъздава разговора буквално по показанията на св. К., а не по показанията на св. Б., който твърди, че той предизвикал признанието, като първоначално заговорил на шега подсъдимата за случая. В показанията на последния свидетел е включена и реакцията на подсъдимата, която не възприема шеговития тон и преди включването на подсъдимия в разговора отговаря на въпроса “кажи защо преби човека” с категоричната реплика: “няма такова нещо”. Тази част от разговора не присъства в мотивите на районния съд. Според всички споменати свидетели обаче подс. Б. не е присъствала, когато подс. С. впоследствие я е уличил в нападение, съответно не е могла да каже дали споменатото е вярно или не. На следващо място въззивният съд отчете, че и двамата подсъдими в обясненията си отричат да е имало подобен разговор. Съобразявайки комплексно всички особености на пресъздадената ситуация в свидетелските показания на св. Б.и К., които по същество не съдържат първична, а производна информация, както и обстоятелствата, при които те са приобщени към доказателствения материал – в самия край на първоинстанционното съдебно следствие след промяна в показанията на св. Б., предизвикана от раздялата му с подсъдимата, въззивният съд прие, че тези гласни доказателствени средства също могат да бъдат възприети като източник на достоверни доказателства за разглежданото събитие само ако срещат опора в други несъмнено установени обективни факти. Това е така, защото не е достатъчно показанията на двамата свидители да са достоверни, т.е. те да заявяват истината за споделеното от подсъдимия и ситуацията, в която това се е случило. Необходимо е и подсъдимият тогава пред тях да е казал истината за собствените си възприятия за поведението на подсъдимата по време на събитието, предмет на обвинението. Поради това, след съпоставянето на показанията с останалите доказателства, въззивният съд констатира, че думите на подсъдимия, пресъздадени от свидетелите, кореспондират с установеното положение, че след размяната на реплики между св. Ц., когато той преминал към ареста му, подсъдимата скочила към полицейския служител, за да му търси сметка за предприетите действия. От обстоятелството, че и двамата – и подсъдимата, и св. Ц., оттук нататък са получили наранявания, несъмнено следва, че помежду им е имало физическо съприкосновение, при което св. Ц. нанесъл най-малко три удара с юмрук в лицето на подс. Б.. Събраните гласни доказателства обаче не позволяват по несъмнен начин да бъде установено дали подсъдимата е имала физически досег с полицейския служител преди той да я удари или след началото на побоя, като защитавайки се, го е одраскала по шията и му е нанесла установените кръвонасядания и охлузвания. По отношение на тази част на хронологията на събитията нито показанията на св. Ц., нито обясненията на подсъдимите са надежден доказателствен източник, защото както беше показано всеки от тях спестява част от съществените факти. С други думи – опора на извънпроцесуалното признание на подсъдимия в тази част – за действията на подсъдимата – няма. В подкрепа на изводите на настоящия съд са и записаните съобщения от св. Ц. в качеството му на пост 203, изпълняващ наряд на метростанцията. Първоначално той съобщава за “две лица, употребили алкохол“, които „се държат арогантно”. В следващо повикване лаконично казва: “Усложнява се” и иска съдействие. След това от пост “21-1” се подава към ОДЧ съобщението: “Да извикаш да прегледат жената... Ами жената иска преглед от медицинско лице, така ще те помоля да извикаш медицински екип”. Видно е, от една страна, че съобщенията кореспондират на обясненията на подс. С., който уточнява, че след като ударил подсъдимата, св. Ц. изпаднал в състояние на несигурност и известно време не знаел как да реагира, после се обадил да иска помощ. Записаното съобщение от св. Ц. не се съдържа никакви конкретни данни, той не заявява в нито един момент, че е нападнат, нито че той има наранявания. Съобщеното от него, че подсъдимите “се държат арогантно”, не установява упражнено физическо насилие от тяхна страна, а единствено изяснява оценката на полицейския служител, че поведението им не е изразявало уважение, а е било нахално. В същото време след това от съседния пост към ОДЧ постъпват указанията да се осигури медицинска помощ за подсъдимата.

            Поради това и на основата на цялостния си доказателствен анализ въззивният съд коригира фактическата обстановка за случилото се в служебното полицейско помещение в посочения вече смисъл и изключи като изградени върху предположения изводите на районния съд за това, че подсъдимите в стаята започнали и двамата да нанасят удари по св. Ц. и началото на физическото съприкосновение било преди той да предприеме задържане на подс. С..

             Районният съд е посочил, че “звучи недостоверно полицейски служител да напада безпричинно задържани от него лица”. Тази изходна постановка обаче демонстрира, че районният съд преднамерено си е поставил ограничения при обсъждане на доказателствата, които противоречат на изискванията за обективно и непредубедено изследване. Дали полицейски служител е нападнал граждани се установява не въз основа на убежденията на съда за авторитета на полицейската професия или с оглед изискванията за правилното осъществяване на полицейската служба, а въз основа на събраните по делото доказателства.  Доказателственият анализ в наказателния процес е недопустимо да се основава върху субективната преценка на страните или на състава на съда за това дали едни или други доказателства въплъщават собствената им представа за обичайното житейско стечение на обстоятелствата. Доказателствата не се кредитират и от гледна точка на логиката на обикновените житейски ситуации или законосъобразното стечение на обстоятелствата, тъй като поначало правонарушението надхвърля общоприетите житейски стандарти на поведение. По дефиниция всяко престъпление като екстремална човешка проява е нарушаване на нормалната житейска логика, поради което и тя – житейската логика – принципно, не би могла да бъде надеждната и категорична основа за неговото правилно всеобхватно изследване. Анализът на  доказателствата в тяхната взаимовръзка по хронология и смислово значение не представлява конкуренция на житейски гледни точки (тази на подсъдимите срещу тази на представителите на държавното обвинение), а стъпва върху съблюдаването на обективни правила, похвати и норми на формална логическа дейност (дедукция, индукция и т.н.), чрез които е обективно постижимо разкриването на обективната  истина. В конкретния случай по делото несъмнено е установено, че св. Ц. е приложил сила спрямо подсъдимите, която е била непропорционална на особеностите на ситуацията. Установява се също, че той се скарал с подс. С.. От обстоятелството, че по несъмнен начин не може да бъде установено дали конкретните негови наранявания са били причинени преди и след нанасянето на ударите от негова страна по подсъдимата, не следва, че не може да бъде дадена категорична оценка, че приложената сила от полицейския служител е била неоправдана по степен и интензитет. От естеството на обективните следи от физическо въздействие по св. Ц. и от безпомощното състояние на подсъдимата, в която св. Б.и св. И.а са я заварили, се изяснява несъмнено, че упражненото от полицейския служител насилие не е било абсолютно необходимо. Общественият ред не е бил застрашен в такава степен, че изобщо да е била оправдана употребата на физическа сила. Провокативното поведение на подсъдимия не следва да се разглежда изолирано, а  в контекста на създадената ситуация, в която на него са му причинени неудобства, които не са били предизвикани от неправомерно поведение. Подсъдимият С. не се е държал непристойно преди появата на св. Ц. и не е представлявал опасност за общественото спокойствие. Имал е валиден документ за самоличност, поради което изобщо не е следвало да се допуска ескалиране на вербалния конфликт. Употребените от него изрази по отношение на св. Ц. с едно и също съдържание – че мирише на лук, първият от които не е включен в обвинението, без съмнение са изразявали неприемливо от гледна точка на морала и правилата за добро поведение в обществото презрително отношение към св. Ц.. Първата реплика на подсъдимия пред билетната каса, която не е част от обвинението, не е била провокирана от св. Ц. и безусловно не представлява уместна форма на общуване към непознат човек, нито е отношение към органите на реда, което може да бъде одобрено. То обаче не се отличава с достатъчна степен на обществена укоримост и опасност, която да допусне третирането му от сферата на етичната регулация да премине в правно-санкционната.  Дори ако св. Ц. погрешно е приел, че споменатите реплики представляват непристойно, оскърбително отнасяне чрез реч, т.е. противоправна обида към него, спецификата на това деяние обаче, включително ако беше инкриминирано в цялост, на първо място, не оправдава използването на физическа сила. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Указа за борба с дребното хулиганство дребно хулиганство по смисъла на този указ е именно непристойна проява, изразена в употреба на ругатни, псувни или други неприлични изрази на публично място пред повече хора, в оскърбително отношение и държане към гражданите, към органите на властта или на обществеността или в скарване, сбиване или други подобни действия, с които се нарушава общественият ред и спокойствие, но поради своята по-ниска степен на обществена опасност не представлява престъпление по чл. 325 от Наказателния кодекс. За реализиране на административнонаказателната отговорност за това нарушение съгласно чл. 2 и чл. 3 от Указа не е задължително нарушителят да бъде задържан, а за констатирана проява на дребно хулиганство органите на Министерството на вътрешните работи съставят акт, който не по-късно от 24 часа внася за решаване в районния съд.

В настоящия случай неправилната оценка на поведението на подс. С. е инициирало конфликт, в който св. Ц. не само не е изпълнил задълженията си, но сам се е превърнал в правонарушител.

От гледна точка на задачите, които този наказателен процес си е поставил с повдигнатото на двамата подсъдими обвинение, въззивният съд намира в заключение от правна страна следното:

  Не се доказва по несъмнен начин, съобразно изискванията на чл. 303 НПК подсъдимите да са осъществили от обективна страна състава на престъпление по чл. 325 НПК – нито с действията си по отношение на св. Ц., нито подс. С. и с действията си спрямо св. Ал. Н..

               Преди да се изложат конкретни съображения по пунктовете на обвинението въззивният съд съобрази общите принципни предпоставки за възникване на наказателната отговорност за хулиганство. Хулиганството е престъпно посегателство, с което грубо се нарушава изискването за прилично държане и за спазване на определени норми на уважаване и зачитане на чуждите интереси в процеса на общуване, като по такъв начин се изразява и незачитане на установения обществен ред. Както е посочено в ПВС № 2/1974 г. на Върховния съд, под понятието “обществен ред” следва да се разбират “установените в държавата обществени отношения, основани на нравственост и определящи поведението на хората в процеса на обществения живот”. Поначало спецификата на престъпленията като противоправни прояви е такава, че обсъждането на обстоятелствата, в контекста на които е извършено всяко деяние, е необходимо, за да се извърши преценка на степента на конкретната обществена опасност на деянието и нейната достатъчност да обоснове използването на наказателна репресия в едно демократично общество. Специално за хулиганството трябва да се държи сметка, че финото отчитане на степента на обществена опасност е възприето от законодателя освен в криминализацията на съответното престъпление по чл. 325 НК и в неговото отграничаване от маловажните случаи по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК, в които не е престъпно, но и в предвиждане на основание за ангажиране на административнонаказателна отговорност за дребно хулиганство по Указа за борба с дребното хулиганство.

               На първо място в конкретния случай съдът установи, че по делото не се доказва по несъмнен начин обвинението на подс. С. и подс. Б. по чл. 325, ал. 2 във вр. ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 във вр. ал.1 НК за това, че в съучастие като съизвършители помежду си извършили непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като подс. С. обиждал св. Ц.Д.Ц., старши полицай в “Метрополитен” - ООП – СДВР, в качеството му на орган на власт, назначен в наряд като ПП 203 на посочената метростанция, с думите “Какъв си ти бе, миризливец, боклук, знаеш ли кой съм аз, ще те уволня”, като деянието било съпроводено със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред – нанесъл на Ц.Д.Ц. юмручни удари в областта на лицето и гърдите, а подс. Б. – извършила непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото – обиждала св. Ц.Ц., с думите „миризливец, боклук”, като деянието било съпроводено със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред – ритала Ц.Д.Ц. с обувките си по коленете му, същевременно го хванала с двете си ръце за врата.

             Необосновано районният съд е приел, че е обвинението на подс. С. е доказано с изключение на ударите в гърдите, а обвинението на подс. Б. – с изключение на това, че напсувала полицейския служител Ц.Д.Ц. с думите „*******”. 

               По делото по несъмнен начин се изяснява единствено, че подс. С. в служебното полицейско помещение по повод на зададените въпроси от св. Ц. за стара криминална регистрация му казал, че мирише на лук и манджа и че иска полицаят да се отдръпне от него. Това деяние в контекста на обстоятелствата, при което е осъществено, не установява такава степен на обществена опасност, която да го квалифицира като непристойно действие, грубо нарушаващо обществения ред и изразяващо явно неуважение към обществото по смисъла на чл. 325, ал. 1 НК. Не се установява на следващо място квалифициращото обстоятелство по чл. 325, ал. 2 НК – думите да са били съпроводени със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред. Както беше посочено, с поведението подс. С. не се е превърнал в основание за извършване полицейска проверка, която да надхвърли проверената му самоличност от предоставения от него доброволно и без възражения документ за самоличност.  

                  По отношение на подс. Б. не се установява тя изобщо да е изразявала непочтително или непристойно поведение спрямо св. Ц., като нейното физическо съприкосновение с него е било провокирано от задържането на подс. С., което е било съпроводено с използване на такава сила от полицая, която му е причинила счупване на лявата ръка. Независимо от обстоятелството, че не се установява по изискуемия от НПК категоричен начин, дали тя е одраскала св. Ц. по шията преди да получи първия удар в лицето или след това, видно от причинените по шията морфологични белези, нараняванията не се дължат на хващане с две ръце, както се твърди в обвинението, а на въздействие на ноктите й. Същевременно не се установява и подсъдимата да е ритала с обувките си коленете на св. Ц..

               Поведението на подс. С. в неговата цялост – репликата в салона на метростанцията пред билетната каса, повторена в служебното помещение, макар и в различен контекст, разгледани и комплексно, не могат да бъдат оценени като административно нарушение на обществения ред по Указа за борба с дребното хулиганство. В тази насока въззивният съд намира, че конкретният конфликт и нелепото допускане на засилването на степента на неговата интензивност, изискват да бъдат направени някои уточнения за отношенията на гражданите с властта.

               Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 и т. 5 ЗМВР дейността на МВР, т.е. на неговите служители, се осъществява въз основа на принципа на зачитане и гарантиране на правата и свободите на гражданите и тяхното достойнство, както и на обективност и безпристрастност. Друг основен принцип на дейността на МВР, съгласно т. 7 на същата разпоредба, е защита на служителите при и по повод изпълнението на служебните им задължения.

                Съгласно чл. 4 от ЗМВР държавните органи, организациите, юридическите лица и гражданите са длъжни да оказват съдействие и да спазват разпорежданията на органите на МВР, издадени при или по повод осъществяване на определените им със закон функции.

              Видно е, че правната основа на отношенията на органите на властта, в чиито правомощия се включва при определени предпоставки да се използва и физическа сила, и гражданите е изградена върху два принципа, които имат съвсем различно съдържание според своето основание и цел. Полицейските служители са длъжни да демонстрират уважение към личността на хората при упражняване на своите властнически функции, а в същата ситуация гражданите им дължат подчинение, но не и почтителност. Почтителността, разбира се, е препоръчителна според етичните правила като израз на уважение, но не е правно предписание. С други думи, ако някой, поради различни причини – специфично развитие в социална занемераност, лошо възпитание или особености на характера, не прояви почтителност към полицая, това не е противоправно поведение и не подлежи на санкциониране с наказание, административно или наказателно. Подлежи на санкциониране само ако поведението на гражданина премине границата и представлява оскърбително или унизително отнасяне, т.е. е вулгарно и непристойно. Подлежи на санкциониране гражданинът и винаги когато не се подчини на разпореждането и възпрепятства полицейската проверка.

               В конкретния случай подсъдимият не е попречил на проверката на самоличността му и се е подчинил на разпореждането да си даде личната карта и да влезе в служебното помещение.  А единствената доказана реплика на подсъдимия преди счупването на ръката му спрямо св. Ц. в служебното помещение, т.е. изречена на място, в което освен подсъдимите и полицейският служител няма други присъстващи, което се отразява на степента на нейната укоримост – че мирише на лук и манджа и полицаят да се отдръпне от него, е неуместна констатация, която обаче не е вулгарна.

                За пълнота на съдебното разглеждане, следва да бъде направено и едно процесуално уточнение. Дори поведението на подс. С., изразяващо се в казване на репликите на влизане в служебното помещение и след това, да бяха инкриминирани в цялост и да можеха да бъдат квалифицирани като оскърбително отнасяне, т.е. като дребно хулиганство, те не биха могли да бъдат санкционирани в настоящия наказателен процес.  Събитието предхожда въведената компетентност на съда със ЗИДНПК (Д.в. бр. 63 от 4.08.2017 г., в сила от 5.11.2017 г.) по чл. 301, ал. 4 НПК  при решаване на въпроса по ал. 1, т. 2 – съставлява ли деянието престъпление и правната му квалификация – съдът да се произнася и дали извършеното деяние съставлява административно нарушение. Това е достатъчно, за да се изключи необходимостта изобщо съдът в настоящия наказателен процес да обсъжда дали поведението на подсъдимия представлява административно нарушение. Създадената компетентност засяга деяния, по които първата съдебна инстанция се е произнесла след 5.11.2017 г., когато е имала тези правомощия, независимо дали е приела, че деянието е административно нарушение или не. Обсъждането на този въпрос за първи път във въззивното производство, протекло след влизане на измененията в сила, по реда на чл. 336, ал. 1, т. 4 НПК, би лишило подсъдимия от една инстанция и пренебрегнало принципа на последователност и предвидимост, което накърнява правната сигурност. От своя страна това би ограничило съществено и правото на защита на подсъдимия, който би бил лишен от ясна представа за какво точно правонарушение може да бъде осъден, включително и като административно нарушение, в нарушение на стандартите на чл. 6, т. 3, б. „а” и б. „б” от ЕКЗПЧОС на справедливия съдебен процес.

                Оттук нататък обаче за правната оценка на поведението и на двамата подсъдими, включително за поведението на подсъдимия след пристигането на останалите полицаи, въззивният съд намира, че от първостепенно значение е обстоятелството, че и двамата са били обект на интензивно физическо насилие от страна на орган на властта, което радикално въздейства върху обществената опасност на случилото се и нейния източник.  

               Относимата правна уредба към правомощията на св. Ц. включва следните изисквания и поставя следните изрични ограничения:

                 Съгласно чл. 61, ал. 2 ЗМВР за осъществяване на индивидуалната превенция на правонарушенията полицейските органи извършват действия по отношение на лица, за които има достатъчно основание да се предположи, че ще извършат престъпни или други противоправни действия, които застрашават обществения ред;

                съгласно чл. 65, ал. 1 ЗМВР  полицейските органи предупреждават устно или писмено лицето, за което има достатъчно данни и се предполага, че ще извърши престъпление или нарушение на обществения ред;

                съгласно чл. 72, ал. 1 ЗМВР полицейските органи могат да задържат лице: 

1. за което има данни, че е извършило престъпление;

2. което след надлежно предупреждение съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба;

3. което показва тежки психични отклонения и с поведението си нарушава обществения ред или излага живота си или живота на други лица на явна опасност;

4. при невъзможност да се установи самоличността му в случаите и по начините, посочени в чл. 70;

5. което се е отклонило от изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или от местата, където е било задържано като обвиняем в изпълнение на разпореждане на орган на съдебната власт;

6. обявено за издирване с цел задържане, както и по искане на друга държава във връзка с неговата екстрадиция или в изпълнение на Европейска заповед за арест;

7. в други случаи, определени със закон;

              съгласно чл. 72, ал. 2 ЗМВР в случаите по ал. 1 лицето може да бъде настанено в помещение за настаняване на задържани лица и спрямо него могат да бъдат взети мерки за лична сигурност, ако поведението му и целите на задържането налагат това;

       съгласно чл. 72, ал. 7 ЗМВР полицейските органи са длъжни незабавно да освободят лицето, ако основанието за задържането е отпаднало;

          съгласно чл. 85, ал. 1 ЗМВР при изпълнение на служебните си задължения полицейските органи могат да използват физическа сила и помощни средства само когато това е абсолютно необходимо при: 

1. противодействие или отказ да се изпълни законно разпореждане;

2. задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва съпротива на полицейски орган;

3. конвоиране на лице или при опит то да избяга, да посегне на своя живот или на живота и здравето на други лица;

4. оказване съдействие на други държавни органи или длъжностни лица, включително на контрольорите на Европейската комисия, на които противозаконно се пречи да изпълняват задълженията си;

5. нападения срещу граждани и полицейски органи;

6. освобождаване на заложници;

7. групови нарушения на обществения ред;

8. нападения на сгради, помещения, съоръжения и транспортни средства;

9. освобождаване на незаконно заети обекти, ако им е разпоредено от компетентен орган;

10. вземане на мерки за осигуряване на лична безопасност по чл. 75, ал. 2;

         – съгласно чл. 86, ал. 2 ЗМВР използването на физическа сила и помощни средства се съобразява с конкретната обстановка, характера на нарушението на обществения ред и личността на правонарушителя;

           съгласно чл. 86, ал. 3 ЗМВР в случаите по чл. 85 полицейските органи използват само абсолютно необходимата сила;

            съгласно чл. 86, ал. 4 ЗМВР,  при използването на физическа сила и помощни средства, полицейските органи вземат всички мерки за опазване живота и здравето на лицата, срещу които са насочени.

             Видно е, че осъществяването на индивидуалната превенция за правонарушения спрямо подсъдимите е включило в разглеждания случай мерки и средства, непропорционални на преследваната легитимна цел, тъй като двамата не са били правонарушители преди започването на полицейската проверка.

            На следващо място, цитираните правни основания за преминаване към принудителни мерки и сила показват, че в настоящия случай такива липсват.

              Изяснява се, че не е имало правно основание и двамата подсъдими да бъдат задържани за 24 часа в полицейското управление.

                 В решението по делото П.и П.срещу България ( 59273/10) от 19 май 2015 г. ЕСПЧ за пореден път припомня практиката си относно основните принципи за приложимост на чл. 3 ЕКПЧОС във връзка с оплаквания за нехуманно третиране и употребата на сила от страна на полицията. В конкретното дело жалбоподателите са представили медицински документи, в които са установени нанесените им наранявания, които Съдът е преценил като достатъчно сериозни. На тази основа, като констатирал, че не е оспорен фактът на употребената сила от страна на двама полицаи, съдът е приел, че чл. 3 намира приложение, като в тежест на правителството е било задължението да докаже, че употребата на сила е била необходима и пропорционална (Rehbock c. Slovénie, no 29462/95, §§ 72-76, CEDH 2000‑XII, Ivan Vassilev c. Bulgarie, no 48130/99, § 79, 12 avril 2007). Съдът отбелязва, че макар и обстоятелствата по конкретния случай да са били установени от националния съд в хода на наказателното производство срещу жалбоподателите по повод повдигнатото им обвинение за набедяване, това производство не е имало за цел да изследва и да установи дали употребената сила е била оправдана и пропорционална на поведението на двете лица. Нещо повече, националните власти въобще не са се произнесли по жалбите им във връзка с упражненото срещу тях насилие. В този случай правителството е поддържало пред Съда, че жалбоподателите са били задържани, тъй като са злоупотребили с алкохол и са отказали да се подчинят на разпорежданията на полицията. Съдът отбелязва обаче, че не са му представяни никакви доказателства в подкрепа на тези твърдения, а нараняванията на жалбоподателите и представените от тях медицински документи не са оспорени. Няма данни и че са били извършвани медицински изследвания на жалбоподателите, нито че са им взети проби за употреба на алкохол. Това е било достатъчно за ЕСПЧ, за да установи нарушение на материалните аспекти на чл. 3 от Конвенцията поради това, че не е била доказана необходимостта от употреба на сила и нейната пропорционалност с оглед поведението на жалбоподателите.

              Аналогиите в подхода на полицията и прокуратурата към настоящите подсъдими са видими. Установеното по делото неправомерно полицейско поведение  и прекомерна употреба на сила спрямо тях представлява обществено опасно поведение, което по сила и интензитет сериозно надхвърля  укоримостта на  вербалния конфликт между подсъдимия и полицейския служител. Изискванията към поведението на подсъдимите обаче след нанесените им увреждания, когато те вече са били жертви на изтезание по чл. 3 ЕКПЧОС, в контекста на конкретната ситуация, в която не са били създадени достатъчно гаранции за създаване на убеждение у тях в обективността на полицейските органи, сами по себе си също се превръщат в нехуманно третиране. Красноречива илюстрация на това е съобщеното от св. Ж. Б.на тел. 112: „В момента те продължават да ги тормозят, като момчето, което е дошло, се опитва да се защитава, ескалира, псува, псува полицаите и те в момента записват всичките му псувни само и само да напишат…“. Въззивният съд кредитира като достоверен източник на информация думите на св. Б., защото съответстват на останалите гласни доказателства за състоянието на подсъдимия, който сам казва, че бил афектиран, и за поведението на самите полицейски служители и установеното напрежение помежду им във връзка с констатираните видими следи от побой над подсъдимата. Освен това подсъдимият С. по време на второто му инкриминирано деяние е бил задържан, с белезници на ръцете и от показанията на самите полицейски служители става ясно, че е бил силно притеснен за състоянието на подсъдимата и е викал да не я пипат. Поради това поведението на подсъдимия в тази ситуация не може да се приеме за обществено опасно, защото е представлявало афектирана проява на безпомощност, несигурност и страдание.  

                  Наред с това, конкретното обвинение на подс. С. по втория му пункт – по чл. 325, ал. 1 НК, не е доказано. Не се установява по несъмнен начин подсъдимият да е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като е обиждал А.Н.Н. – полицай във 2 РУ при СДВР, в качеството й на орган на власт, назначен в наряд като ППГ 455, с думите “*******боклуци, какви сте вие, каква е тая държава, ********”. От показанията на св. Ал. И.се изяснява, че подсъдимият псувал и казвал на полицаите „всички сте мишки“, но св. Н. в това време била отвън, а не в помещението. В показанията си св. Н. заявява, че е била наясно, че подсъдимият обиждал, но обидите не са били конкретно насочени към никого от тях. В приобщените й от досъдебното производство показания тя действително казва, че по неин адрес подсъдимият викал „*******боклуци, какви сте вие“ и „Каква е тая държава, ********“, но е видно, че самото естество на изразите не е насочено към нея. Освен това твърдението й, че изразите са били в нейно присъствие, противоречи на показанията на колегата й св. Ал. И.и не съответства на показанията на св. Ж. Б., че е бил отвън заедно с нея, защото изпълнил указанията на началника полицай и изтрил снимките пред полицайката.  

                 Поради всички изложени съображения въззивният съд прие, че атакуваната присъда на СРС по нохд № 6464/2015 г. е постановена при неправилно приложение на материалния закон, което обуслови необходимостта въззивният съд на основание чл. 334, т. 2 и чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК да я отмени и да постанови нова, с която изцяло на основание чл. 304 НПК призна подсъдимите  Д.Н.Б. и Д.Б.С. за невинни и ги оправда по повдигнатото им обвинение по чл. 325, ал. 2 във вр. ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 във вр. ал.1 НК, а подс. С. – и по обвинението му по чл. 325, ал. 1 НПК.

             С оглед изхода на делото и признаването на подсъдимите за невинни, направените разноски на основание чл. 190, ал. 1 НПК остават за сметка на държавата. 

            Мотивиран от всичко изложено, въззивният съд постанови своята присъда.

 

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                ЧЛЕНОВЕ: 1.                                    (о.м.)

         

                                                                                    2.