Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ІІ - 127                                                       16.04.2020г.                                                    гр. Бургас                               

 

В   И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

 

Бургаският окръжен съд                  гражданска колегия, втори въззивен състав

На деветнадесети ноември                                                                   2020 година

В публичното заседание в следния състав:

                                                             Председател: Росица Темелкова

                                                             Членове:        Таня Русева-Маркова

                                                                                     Елеонора Кралева

Секретар: Стойка Вълкова

Прокурор:

като разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова

гражданско дело номер  1600                                         по описа за 2019 година,

за да се произнесе взе предвид следното:

                   С Решение № 1611/25.06.2019г., постановено по гр. дело № 6583/2018г. по описа на Районен съд – Бургас е осъдено „4Финанс“ ЕООД със седалище гр. София да заплати на Д.Й.Д. с постоянен адрес *** * и настоящ адрес ***0 лева, от която 123, 15 лева - такса за експресното разглеждане, по Договор за кредит „VIVUS.BG № 9887241003 от 05.12.2017 г., с общи условия към него и 16, 85 лева - договорна лихва, по същия контракт, заплатени на отпаднало основание.

                   С цитираното решение е отхвърлен установителния иск, предявен от Д.Й.Д., за прогласяване за нищожен сключения с „4Финанс” ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление: България, област София (столица), община Столична, град София 1700, район Студентски, ул. Никола Габровски № 79, ет. 2, Договор за кредит „******* г., с общи условия към него.

                   Против първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск за прогласяване нищожността на Договор за кредит № 9887241003 от 05.12.2017г., сключен с „4Финанс“ ЕООД е депозирана въззивна жалба с вх. № 34041/02.08.2019г. по описа на Районен съд - Бургас от Д.Й.Д.. С жалбата се претендира атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и като постановено при съществено нарушаване на процесуалните правила. С жалбата се посочва, че нормите по чл. 11, чл. 22 и чл. 23 от ЗПК са повелителни и от публичен ред и първоинстанционният съд е следвало служебно да се произнесе дали са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11, т. 12 и . т. 20 от ЗПК и да приложи правните последици на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, независимо, че ищцата не е навела доводи за недействителността на кредитната сделка на това основание.

                   Ответната страна по въззивната жалба – „4Финанс“ ЕООД със седалище гр. София, в който посочва, че първоинстанционното решение в атакуваната му част е правилно и законосъобразно е отхвърлен от първоинстанционния съд. Посочва се, че са неоснователни всички оплаквания относно неизпълнението на чл. 11, ал. 1, чл. 11, т. 12 и т. 20 от ЗПК, като се излагат подробни съображения за това. В депозирания пред съда отговор се посочва, че в процесния случай между страните по договора не е приложим референтен лихвен процент, поради което и правилото на чл. 11, т. 9а във връзка с чл. 33а от ЗПК е неприложимо, тъй като в отношенията между страните по процесния договор е уговорен и приложим единствено фиксиран лихвен процент. Излагат се подробни съображения, с които се оспорват и твърденията на жалбоподателката Д.Д. във въззивната жалба.

                   Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

                   Против първоинстанционното решение в частта, в която е осъдено ответното дружество – „4Финанс“ ЕООД със седалище гр. София да заплати на ищцата Д.Й.Д. сума в размер на 140 лева, от която 123, 15 лева - такса за експресното разглеждане, по Договор за кредит от 05.12.2017г. и 16, 85 лева - договорна лихва, по същия договор е депозирана и въззивна жалба с вх. № 32781/29.07.2010г. по описа на Районен съд – Бургас от „4Финанс“ ЕООД със седалище гр. София, с която се претендира решението в тази му част да бъде обезсилено като постановено по непредявен иск, а в случай, че съдът счете, че същото е допустимо, то да бъде отменено като неправилно. В жалбата се посочва, че съдът е присъдил в полза на ищцата сумата от 140 лева, като заплатена на отпаднало основание, но такова искане ищцата не е правила и съдът не е бил сезиран с такава искова претенция. По отношение на правилността на решението се посочва, че са неверни изводите на съда, че процесният договор за кредит е сключен в нарушение на чл. 11 от ЗПК, като били нарушени изискванията на чл. 11, т. 9а и т. 22 от ЗПК и се излагат подробни съображения в подкрепа на направените възражения.

                   Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

                   Ответната страна по въззивната жалба – Д.Й.Д. депозира по делото отговор на въззивната жалба, в който посочва, че следва да бъде потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която са присъдени суми в полза на Д.Д. като правилно. Посочва се, че в обжалваната му част съдебният акт е съответен на материалния закон по съображенията за нищожност на кредитната сделка, която е техен източник и които са изложени във въззивната жалба на Д.Д..

                   Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

                   В съдебно заседание – въззивната страна – ищец не изпраща представител, депозира по делото писмено становище, в което поддържа въззивната жалба и счита, че следва да бъде уважена.

                   В съдебно заседание – въззивната страна – ответна страна по предявения иск не изпраща представител, депозира по делото писмено становище, в което поддържа въззивната жалба и счита, че следва да бъде уважена.

                   Бургаският окръжен съд като взе предвид разпоредбите на закона, исканията и твърденията на страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:

                  Предявени са няколко обективно съединени иска от Д.Й.Д., ЕГН ********** ***, настоящ адрес ***, представлявана от адвокат Д.Ф. ***, със съдебен адрес *** против „4Финанс“ ЕООД със седалище гр. София, ЕИК 202393458 и адрес на управление гр. София, район Студентски, ул. „Никола Габровски“ № 79, ет. 2, представлявано от З Р и Е М, с които се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем № 9887241003, сключен с ответното дружество - „4Финанс“ ЕООД със седалище гр. София, както и да бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищцовата страна сума в размер на 123, 15 лева, представляваща недължимо платена такса за експресно разглеждане, както и сума в размер от 16, 85 лева, представляваща платена без правно основание лихва по цитирания договор за кредит. В исковата молба се посочва, че на 05.12.2017г. ищцата Д.Д. е сключила с ответното дружество – „4Финанс“ ЕООД със седалище гр. София Договор за кредит № 9887241003, по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 500 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 41%, годишен процент на разходите – 49, 67% и срок за погасяване на заема от 30 дни. Посочва се и обстоятелството, че съгласно договора за кредит, при експресно разглеждане на искането за отпускането на кредит, кредитополучателят дължи и заплащането на сума в размер от 123, 15 лева, с която общата дължима сума по заема нараства на 640 лева.

                   В исковата молба се посочва, че ищцата е усвоила изцяло заемния ресурс и е погасила своето задължение в размер на 640 лева, но е престирала и вземанията си за лихви и такса за експресно разглеждане на кредита без правно основание, поради това, че договорът за кредит е нищожен.

                   В исковата молба се посочва, че с договорения годишен лихвен процент в размер на 41% се нарушават добрите нрави и в ущърб на потребителката и в разрез с добросъвестността се внася неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитната сделка, поради което е и налице нищожност на уговореното възнаграждение. В тази връзка – ищцата сочи, че нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не е въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на задължителното тълкуване с редица преюдициални заключения на Съда на ЕС, с които е дадено разрешение, че националните съдилища не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи. Посочва се, че е неприложима и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би могъл да бъде сключен без недействителната му част, тъй като нормативно е уреден като възмезден, в законодателството не е урегулиран размера на възнаградителната лихва с диспозитивни норми и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, което води до нищожността на целия договор. В исковата молба се излагат и съображения за нищожността на клаузите относно начислената и събрана такса за експресно обслужване, както и на договорената между страните възнаградителна лихва.

                   В отговора на исковата молба се посочва, че сключеният между страните договор е действителен и сумите, които е заплатила ищцата не са недължимо платени.

                   За да уважи претенцията за заплащане на сума в размер от 123, 15 лева, първоинстанционният съд е приел, че са основателни възраженията на ищцовата страна за недействителност на договора, сключен в нарушение на основанията на чл. 11 от Закона за потребителските кредити и е посочил, че потребителят следва да върне чистата стойност на кредита, като не дължи лихва или други разходи по кредита.

                   По делото е представен Договор за кредит № 9887241003/05.12.2017г., от който е видно, че на Д.Й.Д. в качеството й на кредитополучател е предоставена сума в размер на 500 лева, представляваща сума на кредита от страна на „4Финанс“ ЕООД със седалище гр. София в качеството му на кредитодател. Видно от представения договор кредитополучателят се е задължила да заплати и сума в размер на 123, 15 лева, представляваща такса за експресно разглеждане, както и сума в размер на 16, 85 лева, представляваща договорна лихва.

                   На основание чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, ал. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

                   На основание чл. 22, ал. 1 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

                   На основание чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

                   На основание чл. 146, ал. 5 от Закона за защита на потребителите наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.

                   От обстоятелствената част на исковата молба следва да се направи извод, че недействителността на сключения договор се посочва на основание обстоятелството, че с договорения и фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41% се внася неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитната сделка, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение, но нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона, а договорът предвид неговия възмезден характер не би могъл да съществува без клауза за възнаградителна лихва.

                   Действително – в обстоятелствената част на исковата молба се изброяват всички възможни основания, които биха могли да доведат до нищожността на един договор. Посочва се, че договорът за кредит противоречи на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, но без да се посочва на кои конкретно изисквания на закона противоречи този договор. Посочва се, че договорът противоречи на Закона за защита на потребителите и на Закона за потребителския кредит и се претендира на основание чл. 55 от ЗЗД да бъдат върнати на ищцата заплатените суми за възнаградителна лихва и за експресно разглеждане на заявката, като се посочва, че тези клаузи противоречат на добрите нрави, заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и нарушават разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

                   На основание чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. На основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

                   По делото е безспорно, че в договора изрично е посочено, че лихвения процент е в размер на 41%, а годишния процент на разходите е в размер на 49, 67%. Изрично в чл. 6 е посочено, че лихвата за предоставяне на кредита остава непроменена през целия срок на договора. В цитираната клауза е посочено и обстоятелството, че начинът на изчисляване на годишната лихва за предоставяне на кредита е на база 365 дни в годината, състояща се от действителния брой дни във всеки месец. При това положение, настоящият състав намира, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да се посочи лихвения процент по кредита, както и условията и процедурата за промяна на лихвения процент в случай, че при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти и не може да се приеме, че сключеният договор за кредит е недействителен на това основание.

                   Видно от чл. 4 от сключения Договор за кредит изрично е посочено, че годишният процент на разходите представлява процент, отразяващ общите разходи за Кредита (настоящи и бъдещи), като например лихва, комисионни, преки и косвени разходи, известни на Кредитора и дължими от Кредитополучателя. Изрично в договора е посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 49, 67%, поради което и настоящият състав намира, че е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

                   Мотивиран от изложеното, настоящият състав намира, че не са налице основания за недействителност на сключения Договор за кредит № 9887241003/05.12.2017г., поради което и не може да се приеме, че договорът е недействителен. В тази връзка, съдът намира, че направените изводи от страна на първоинстанционния съд относно недействителността на сключения договор не съвпадат с тези, до които достига настоящата инстанция, но поради обстоятелството, че първоинстанционния съд е отхвърлил претенцията за прогласяване недействителността на договора счита, че първоинстанционното решение в тази му част следва да бъде потвърдено.

                   По отношение на претенцията за заплащане на сума в размер от 16, 85 лева, представляваща заплатена без правно основание лихва по договора за кредит, съдът намира следното:

                   Настоящата инстанция намира, че са неоснователни изложените доводи в исковата молба относно противоречието на договорената възнаградителна лихва с добрите нрави. Както бе посочено по-горе – видно от представения Договор за кредит – предоставена е сума в размер на 500 лева за срок от тридесет дни, с фиксиран лихвен процент – 41%, ГПР – 49, 67%. Така уговореният годишен процент на разходите отговаря на законовото изискване да не надвишава петкратния размер на законната лихва по смисъла на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С оглед прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД страните са свободни да определят съдържанието на облигационните отношения, в които встъпват, като са ограничени от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че уговорения в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита не надвишава пет пъти законната лихва, както повелява чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то не противоречи на добрите нрави страните да уговарят и по-голям от трикратния размер на законната лихва, размер на възнаградителната лихва. Поради това съдът счита, че не е налице противоречие на добрите нрави при определяне на възнаградителната лихва, поради което и не е налице твърдяното основание за нищожност на клаузата. Договорената възнаградителна лихва е дължимо платена, поради което и предявеният иск за връщането на тази сума поради начална липса на основание е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. При това положение, съдът намира, че депозираната въззивна жалба от ответното дружество е основателна в тази й част и поради несъвпадане на направените изводи от настоящата инстанция с изводите, които е направил първоинстанционният съд, атакуваното решение следва да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

                   По отношение на претенцията за заплащане на сума в размер от 123, 15 лева, представляваща недължимо платена такса за експресно разглеждане на кредита, съдът намира следното:

                   На основание чл. 10а от Закона за потребителските кредити кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответното дружество – кредитодател не е имал правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя – Д.Д. такса за експресното разглеждане на кредита – налице е клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а  от Закона за потребителските кредити, поради което и следва да се приеме, че заплатената такса в размер на 123, 15 лева е заплатена при начална липса на основание и следва да бъде осъдено ответното дружество да я върне на ищцата.

                   Мотивиран от изложеното и предвид обстоятелството, че настоящата инстанция достига до различни фактическите и правни изводи относно правната квалификация на претенцията, то първоинстанционното решене следва да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено ново решение, с което по същество претенцията следва да бъде уважена, но не както е приел първоинстанционния съд – на отпаднало основание, а при начална липса на основание. В конкретния случай се касае за неправилност на съдебното решение, съдът не се е произнесъл по непредявен иск, а е посочил грешно правно основание, за да уважи иска, поради което и е неоснователно искането на въззивното дружество атакуваното решение да бъде обезсилено в тази му част.

                   По отношение на депозираната частна жалба против Определение № 6758 от 02.09.2019г., постановено по гр. дело № 6583/2018г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е отхвърлена молбата на Д.Д. за изменение на решението в частта за разноските, съдът намира следното:

                   С постановеното първоинстанционно решение на Д.Д. са присъдени разноски в размер на 600 лева и е осъдено ответното дружество да ги заплати. В своите мотиви съдът е посочил, че сумата представлява адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА съобразно фактическата и правна сложност на делото. По делото е депозирана Молба по реда на чл. 248 от ГПК от страна на процесуалния представител на Д.Д. – адвокат Д.Ф., с която се претендира да бъде постановено изменение на решението в частта за разноските, като бъде постановено възнаграждението да бъде присъдено директно на процесуалния представител – адвокат Ф., а не да бъде присъдено на страната.

                   С Определение № 6758 от 02.09.2019г., постановено по гр. дело № 6583/2018г. по описа на Районен съд – Бургас е оставена без уважение молбата на Д.Ф. за изменение на решението в частта за разноските. В своите мотиви съдът е посочил, че присъдените разноски в полза на страната в размер на 600 лева представляват възнаграждение за предоставената безплатна помощ, но не следва те да бъдат присъдени в полза на процесуалния представител на страната, тъй като в гражданския процес защитникът не е самостоятелна страна в производството.

                   В конкретния случай, настоящият състав намира жалбата за основателна, тъй като се касае за предоставена безплатна адвокатска помощ и от страната не са направени каквито и да е разноски за заплащане на възнаграждение на адвокат Филипова. Предвид обстоятелството, че атакуваното решение следва да бъде отменено и в частта за присъдените разноски в полза на ищцата съобразно постановеното от страна на въззивната инстанция и обстоятелството, че единият от предявените искове следва да бъде отхвърлен за яснота настоящата инстанция намира, че в тази му част решението също следва да бъде отменено и да бъдат определени разноски в размер на 300 лева, съобразно уважената претенция пред първоинстанционния съд в полза на процесуалния представител на Д.Д. – адвокат Ф..

                   Предвид обстоятелството, че и двете въззивни жалби са частично неоснователни, съдът намира, че не следва да бъдат присъждани разноски на страните и те следва да останат така, както са направени.

                   На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

                   Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

                   ОТМЕНЯ Решение № 1611 от 25.06.2019г., постановено по гр. дело № 6583/2018г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, в която е осъдено „4Финанс“ ЕООД със седалище гр. София да заплати на Д.Й.Д. сума в размер на 16, 85 лева, представляваща договорна лихва, сума в размер на 123, 15 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на кредит, дължими по сключения Договор за кредит № 9887241003 от 05.12.2017г., както и в частта, в която са присъдени разноски в полза на Д.Й.Д. в размер на 600 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

                   ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Д.Й.Д., ЕГН **********, с настоящ адрес *** и настоящ адрес ***, представлявана от адвокат Д.Филипова против „4Финанс“ ЕООД със седалище гр. София, ЕИК 202393458 и адрес на управление гр. София, Столична община, район Студентски, ул. „Никола Габровски“ № 79, ет. 2, представлявано от З С Р и Е Б М за заплащане на сума в размер от 16, 85 (шестнадесет лева и осемдесет и пет стотинки) лева, представляваща договорна лихва по сключения Договор за кредит № ***., сключен между страните.

                   ОСЪЖДА „4Финанс“ ЕООД със седалище гр. София, ЕИК 202393458 и адрес на управление гр. София, Столична община, район Студентски, ул. „Никола Габровски“ № 79, ет. 2, представлявано от З С Р и Е Б М да заплати на Д.Й.Д., ЕГН **********, с настоящ адрес *** и настоящ адрес ***, представлявана от адвокат Д.Филипова сума в размер на 123, 15 (сто двадесет и три лева и петнадесет стотинки) лева, представляваща недължимо платена при начална липса на основание такса за експресно разглеждане на кредит по Договор за кредит № ***., сключен между страните.

                   ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1611 от 25.06.2019г., постановено по гр. дело № 6583/2018г. по описа на Районен съд – Бургас в останалата му част.

                   ОТМЕНЯ Определение № 6758 от 02.09.2019г., постановено по гр. дело № 6583/2018г. по описа на Районен съд – Бургас и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

                   ОСЪЖДА „4Финанс“ ЕООД със седалище гр. София, ЕИК 202393458 и адрес на управление гр. София, Столична община, район Студентски, ул. „Никола Габровски“ № 79, ет. 2, представлявано от З С Р и Е Б М да заплати направените по делото разноски съразмерно с уважената част на претенцията в размер на 300 (триста) лева на адвокат Д.Филипова в качеството й на процесуален представител на Д.Й.Д., представляваща възнаграждение за адвокат за предоставена услуга по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, съразмерно с уважената претенция в първоинстанционното производство.

                   Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.    

 

                  

        

                                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                         

                                                                                                        2.