№ 144
гр. Велико Търново, 20.06.2019 г.
ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД в публично заседание на двадесет и девети май, през две хиляди и деветнадесета година в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЯНКО ЯНЕВ |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
ГАЛИНА КОСЕВА |
|
|
ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
|
при секретаря Милена Гушева, като разгледа докладваното от съдия ЯНЕВ в. гр. д. № 118 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно обжалване.
С Решение № 30/18.01.2019 г., постановено по гр. д. № 439/2018 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново е осъдена П. та на Република България да заплати на Е. И. А. , ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В., ул. „. февруари“ № 10, ет. 2, ап. 2, и съдебен адрес: гр. В., ул. „. № 15, ет. 9, чрез адв. М. , сумата 35 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно обвинение за извършено от нея престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 1 и 2, във вр. ал. 1, пр. 1, във вр. чл. 26, ал. 1 НК, по което е призната за невиновна и е оправдана по повдигнатото й обвинение с влязла в сила на 22.03.2016 г. присъда по НОХД № 655/2010 г. по описа на Великотърновски окръжен съд, ведно със законната лихва, считано от 22.03.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение е отхвърлен предявеният от Е. И. А. , ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В., ул. „. февруари“ № 10, ет. 2, ап. 2, и съдебен адрес: гр. В., ул. „В“ № 15, ет. 9, чрез адв. М. срещу П. та на Република България иск за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно обвинение за извършено от нея престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 1 и 2, във вр. ал. 1, пр. 1, във вр. чл. 26 ал. 1 НК, по което е призната за невиновна и е оправдана по повдигнатото й обвинение с влязла в сила на 22.03.2016 г. присъда по НОХД № 655/2010 г. по описа на Великотърновски окръжен съд, за разликата от 35 000 лв. до 50 000 лв., като неоснователен и недоказан. Осъдена е П. та на Република България да заплати на Е. И. А. , ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В., ул. „. февруари“ № 10, ет. 2, ап. 2, и съдебен адрес: гр. В., ул. „В“ № 15, ет. 9, чрез адв. М. сумата 1 431 лв. разноски по делото.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от П. на Република България, гр. С., ул. „Витоша” № 2 против Решение № 30/18.01.2019 г., постановено по гр. д. № 439/2018 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
В същата се прави оплакване, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно в осъдителната му част. Счита се, че решението противоречи на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, тъй като при определяне размера на дължимото обезщетение някои от обстоятелствата, относими към неговия размер, били ценени превратно, а други били съобразени несъответно на конкретната личност на увредения и на конкретната интензивност на преживените болки и страдания. Излага се, че неправилен бил изводът на съда относно размера на претърпените от ищцата неимуществени вреди и същият бил завишен многократно. Това било така, тъй като във всички случаи на приложението на чл. 52 от ЗЗД, за база при определяне паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служели стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за разходи по време на възникване на увреждането. Излага се, че „справедливостта“ изисквала сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общо приетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, поради което следвало да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, а също не бивало да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Следвало също да се отчита, че осъждането за заплащане на неимуществени вреди съдържало в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си било вид морално обезщетяване, наред с паричното.
Направено е искане да се отмени обжалваният съдебен акт, в тази му част и да се постанови друг, с който да бъде отхвърлен предявения иск до размер, който отговаря на претърпените вреди.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба, не е подадена насрещна въззивна жалба, и не са направени искания за събиране на нови доказателства.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното:
Производството по гражданско дело № 439/2018 година по описа на Окръжен съд – Велико Търново е образувано въз основа на предявен от Е. И. А. от гр. В. против П. на Република България искове с посочено в молбата правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за неимуществени вреди за сумата от 50 000 лв. В исковата молба се излага следното:
Ищцата твърди, че Постановление за привличане на обвиняем от 24.11.2009 г. била привлечена в качеството на обвиняема по досъдебно производство (сл. дело) № 235/2006 г. по описа на ОСлО към Окръжна прокуратура – Велико Търново. Твърди се, че й е повдигането обвинение за това, че на 04.04.2005 г., на 09.06.2005 г. и на 09.01.2006 г. в гр. В. при условията на продължавано престъпление като длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение - главен архитект на Община –. нарушила служебните си задължения, описани подробно - престъпление по чл. 282, ал. 2, предл. 1 и 2 във вр. ал. 1 предл. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Твърди се и че с Постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 12.07.2010 г. ищцата е привлечена в качеството й на обвиняема по досъдебно производство № 128/2010 г. по описа на Окръжна прокуратура – Русе, тъй като делото впоследствие е било прехвърлено на Окръжна прокуратура – Русе. С постановлението на Окръжна прокуратура – Русе е прието, че са събрани достатъчно данни и доказателства за виновността на А. в извършването на престъпления от общ характер, а именно, че за периода от 25.03.2005 г. до 09.01.2006 г. в гр. В., в условията на продължавано престъпление на шест пъти в качеството си на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение - главен архитект на Община -., е нарушила служебните си задължения, като са посочени конкретно в 6 деяния - престъпление по чл. 282, ал. 2, предл. 1 и 2 във вр. с ал. 1, предл. 1 и чл. 26 от НК. Сочи се, че със същото постановление на ищцата е взета мярка за неотклонение „Подписка“, в качеството на обвиняема по посоченото наказателно производство, а в хода на досъдебното производство от Окръжна прокуратура – Русе на същата е наложена и мярка за процесуална принуда – „Забрана за напускане на пределите на Република България“, а освен това е депозирано искане за налагане на мярка за процесуална принуда на основание чл. 69 от НПК – „Отстраняване на обвиняемия от длъжност“. Твърди се, че с обвинителен акт от 10.08.2015 г. Окръжна прокуратура - Русе внесла обвинение срещу ищцата като по него е образувано НОХД № 650/2010 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. С Присъда № 50/26.04.2011 г., постановена по НОХД № 655/2010 год. по описа на Великотърновски окръжен съд, ищцата била призната за невинна и била оправдана по повдиганото й обвинение за извършено престъпление по посочения по-горе текст от закона. Твърди се и че е подаден протест от страна на Окръжна прокуратура – Русе, в резултат на което било образувано ВНОХД № 170/2011 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, като с Присъда № 52/02.03.2012 г. протестираната присъда била отменена и Е. А. била призната за виновна по повдигнатото й обвинение, като и било наложено наказание лишаване от свобода в размер на 3 години, чието изпълнение е отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от 5 години. Осъдена е да заплати и разноски. Сочи се и че така постановената въззивна присъда била протестирана и обжалвана, като с Решение № 247/29.05.2012 г., постановено по КНД № 768/2012 г. по описа на ВКС на РБ, същата е отменена в осъдителната й част и делото е върнато за ново разглеждане пред въззивна инстанция. В резултат на това, делото е разгледано от Апелативен съд - Пловдив, където е образувано ВНОХД № 440/2012 г., като с Решение № 135/17.10.2013 г. първоинстанционната присъда е била потвърдена. След подаден касационен протест с Решение № 138/05.06.2014 г. по КНОХД № 219/2014 г., ВКС на РБ отменил въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив и делото е върнато за ново разглеждане от същия съд. Образувано било ВНОХД № 219/2014 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, по което с Присъда № 729/27.11.2014 г. съставът на въззивния съд е потвърдил първоинстанционната оправдателна присъда по отношение на А. След подаден протест от П. та на Република България с Решение № 373/22.03.2016 г. по КНД № 837/2015 г., ВКС на РБ е оставил в сила протестираната въззивна присъда. Като окончателно решението на ВКС, постановено по касационно дело № 837/2015 г., с което ищцата е била оправдана изцяло по повдигнатото й през 2009 г. обвинение, е влязло в сила на 22.03.2016 г. Твърди се, че предвид факта, че наказателното производство по досъдебно производство № 128/2010 г., в частта, в която е водено срещу Е. А. и приключило с влязъл в сила на 22.03.2016 г. съдебен акт, с което ищцата изцяло е оправдана, за същата е налице правен интерес и основание за предявяване на искове против П. та за заплащане на обезщетение за претърпените от нея неимуществени и имуществени вреди в резултат на неоснователното и незаконосъобразно повдигнато й обвинение. Сочи се, че следва да се отчете обстоятелството, че ищцата е била обвинена и предадена на съд в качеството на подсъдима за извършване чрез множество деяния в качеството си на длъжностно лице – главен архитект на Община -. на тежко умишлено престъпление от общ характер, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода за срок от 1 до 8 години. От съществено значение счита, че са продължителния срок на наказателното производство, проведените множество съдебни заседания пред общо 7 съдебни състава, както и че обвиненията са за деяния, свързани с кръга на службата й и изпълняваната от нея дългогодишна дейност, заемана от нея престижна работа в местната администрация. Също така от съществено значение било обстоятелството, че по отношение на ищцата била взета мярка за неотклонение и била наложена мярка за процесуална принуда. Твърди, че повдигнатото обвинение и извършените спрямо нея процесуални действия, както по досъдебното, така и в съдебното производство, широкото разпространяване в медиите на случая, са й причинили стрес, значителни емоционални неудобства, душевни болки и страдания. Накърнено било доброто й име, професионален авторитет в обществото. По време на обвинението тя работела като главен архитект на Община –. и в това си качество била известна сред обществото и е следвало да комуникира с широк кръг от лица. Накърнени били нейния имидж, име и професионален авторитет, за което е допринесло и публично разгласената информация, че е предадена на съд за действия в изпълнение на работата й като главен архитект. Почувствала се принудена да напусне работата си и въобще да преустанови трудовата си дейност. С оглед характера и тежестта на обвинението и предвид на факта, че ищцата е известна в обществото и професионалната си гилдия, информацията досежно обвинението срещу нея, оповестена и разпространена в националните и местни медии. Твърди се, че след повдигане на обвинението в обществото се носели всякакви слухове, че облагодетелства частни фирми, че се занимава с престъпна дейност, не защитава интереса на институцията, в която работи и на града, в който живее, а своя собствен. И макар и наказателното производство да е приключило с признаването й за невиновна и оправдаването й, то поставеното клеймо оставало. Така, въпреки оправдаването й, сред хората от града, професионалната й гилдия и познатите й царяло мнението за нея: „Тази, която я разследваха и съдиха като беше главен архитект.“ Ищцата чувствала, че за нея остава залепеното за цял живот клеймо, че е била разследвана и съдена, като фактът, че наказателното производство образувано срещу нея с влязъл в сила съдебен акт, с което е била оправдана, не заличавало с обратна сила времето на воденото против нея наказателно производство и последствията от това. Твърди, че проведеното срещу нея разследване, повдигнато обвинение, многократните явявания, дългия период на провеждане на наказателното производство, са се отразили изключително неблагоприятно върху живота й. Преживяла изключително тежко самия процес, непрестанно изпитвала безпокойство, съзнанието й било затормозено, изпитвала безсилие и безнадеждност. Променила начина си на живот, като станала затворена и необщителна. Многократните явявания в съдебни заседания (близо 20 пъти) в качество на подсъдим допълнително засилили изпитваните емоционални и душевни болки и страдания. В съдебна зала изпитвала срам и неудобство. Била съкрушена от факта, че постигнатото в резултат на много години професионално реноме било разрушено и опозорено. Чувствала, че това ще сложи край на професионалното й развитие и изграденото от нея добро лично и професионално име. Излага и че воденото срещу нея производство се било отразило негативно и на здравословното й състояние. Започнала често да вдига равнището на кръвното си налягане. На 11.08.2010 г. след направени прегледи й била поставена диагноза „Нетоксичен единичен възел на щитовидна жлеза“. През годините на наказателното производство ищцата се лекувала и борела със заболяването си. На 16.02.2015 г. получила криза, в резултат на което била приета в Клиника по хирургия към УМБАЛ „Ц“ ЕАД, гр. С., където на 17.02.2015 г. й била извършена оперативна интервенция. Сочи се, че въпреки проведените лечения и към момента ищцата продължавала да има здравословни проблеми и обстоятелството, че те са възникнали непосредствено след привличането й в качеството на обвиняема я навеждало на мисълта, че последното било допринесло за влошаването на здравословното й състояние. Излага и, че наложената й мярка за процесуална принуда „Забрана да напуска пределите на Република България“ я поставила в изключителни затруднения за нея и причинила допълнителни неудобства и душевни болки и страдания. Твърди, че тъй като дъщеря й живее и работи във Франция, била е лишена от възможността да посещава до този момент своята дъщеря и внуци. Допълнително негативно преживяване било и, че ищцата разбрала за наложената й забрана по време на своето пътуване, като през 2010 г., когато предприела пътуване заедно със своята внучка, била спряна от граничен контрол на летище София и не могла да осъществи планираното и чакано с нетърпение пътуване. Счита, че сумата от 50 000 лева обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди е напълно адекватна да ги обезщети.
Прави се искане съдът да осъди ответника да й заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., представляващи емоционални и душевни болки и страдания, дискомфорт и стрес, накърняване на добро име и авторитет, изпитвани безпокойство и безсъние, срам и неудобство, възникнали здравословни проблеми и т.н., които били последица от незаконосъобразните действия на ответника по повдигане и поддържане на незаконосъобразно и неоснователно обвинение в ДП № 128/2010 г. по описа на Окръжна прокуратура - Русе и впоследствие по образуваното съдебно производство, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на решението, с което е оправдана по повдигнатото обвинение.
Пред първоинстанционния съд ответникът П. на Република България с отговорът на исковата молба е оспорил предявения иск. Излага се становище за недопустимост на предявения иск, тъй като ищцата не е представила доказателства за влязлата в сила присъда. Твърди се, че не са налице доказателства, които да установяват действително претърпени неимуществени вреди като пряк и непосредствен резултат от обвинението. Липсвали доказателства органи на прокуратурата да са разпореждали действия извън правно регламентираните. Заема се становище за неоснователност и недоказаност на иска, не само по основание, а и по размер. Счита се, че претенцията за сумата от 50 000 лева обезщетение е изключително завишена и не съответства на претендираните вреди, на икономическия стандарт на Република България и на съдебната практика по аналогични случаи, включително и тази на ЕСПЧ. Счита, че не са ангажирани доказателства за установяване на имуществени вреди над обичайните такива. Излага се, че обезщетението следва да е съобразено с вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и с продължителността и интензитета на претърпените негативни изживявания, като следва да се има предвид, че досъдебната фаза е приключила в кратък срок, като се има предвид продължителността при разследването на престъпления с посочения от обвинението предмет, като се конкретизира, че обвинението е повдигнато на 24.09.2009 г., а обвинителният акт е внесен на 08.11.2010 г. в Окръжен съд – Велико Търново. Възразява се и срещу твърденията за претърпени неимуществени вреди от определената мярка за неотклонение. Заема се становище, че не било доказано, че ищцата е била отстранена от работа по молба на прокуратурата, както и че напуснала работа в резултат на повдигнатото й обвинение. Твърди се, че ако има претендирано забавяне в наказателното производство, то същото е в съдебната фаза и за двукратното връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане, не можело да се ангажира отговорността на П. та на Република България, тъй като в този период делото се е намирало в съда и други правни субекти са били отговорни за своевременното разглеждане и решаване на делото. Сочи се, че претендираното обезщетение за неимуществени вреди не е съобразено с икономическия стандарт в страната, както и че липсват доказателства за медийно отразяване вследствие на изявления на органи на прокуратурата и за претърпени от ищцата неимуществени вреди в тази връзка. Възразява се и срещу твърденията за влошено здравословно състояние, именно в резултат на обвинението.
Въззивният съд приема за установена следната фактическа обстановка:
Не е спорно по делото, че срещу ищцата Е. е било образувано досъдебно производство (сл. дело) № 235/2006 г. по описа на ОСлО към Окръжна прокуратура – Велико Търново.
С Постановление за привличане на обвиняем от 24.11.2009 г. ищцата Е. И. А. , като обвиняема по досъдебно производство (сл. дело) № 235/2006 г. по описа на ОСлО към Окръжна прокуратура – Велико Търново за престъпление по чл. 282, ал. 2, предл. 1 и 2 във вр. ал. 1 предл. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
С Постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 12.07.2010 г. ищцата била привлечена в качеството й на обвиняема по досъдебно производство № 128/2010 г. по описа на Окръжна прокуратура – Русе за това, че периода от 25.03.2005 г. до 09.01.2006 г. в гр. В., в условията на продължавано престъпление на шест пъти в качеството си на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение - главен архитект на Община -., е нарушила служебните си задължения, като са посочени конкретно в 6 деяния - престъпление по чл. 282, ал. 2, предл. 1 и 2 във вр. с ал. 1, предл. 1 и чл. 26 от НК. Със същото постановление на ищцата била взета мярка за неотклонение „Подписка“.
В хода на досъдебното производство от Окръжна прокуратура – Русе (С Постановление от 05.07.2010 г. за налагане на мярка за процесуална принуда на прокурор при Окръжна прокуратура – Русе) на ищцата Е. е наложена и мярка за процесуална принуда – „Забрана за напускане на пределите на Република България“, а освен това е депозирано искане за налагане на мярка за процесуална принуда на основание чл. 69 от НПК – „Отстраняване на обвиняемия от длъжност“.
На 05.11.2010 г. бил изготвен обвинителен акт от Окръжна прокуратура - Русе за извършени от ищцата престъпление по чл. 282, ал. 2, предл. 1 и 2 във вр. с ал. 1, предл. 1 и чл. 26 от НК, като въз основа на същия било образувано НОХД № 650/2010 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
С Присъда № 50/26.04.2011 г., постановена по НОХД № 650/2010 год. по описа на Великотърновски окръжен съд, ищцата била призната за невинна и била оправдана по повдиганото й обвинение за извършено престъпление по посочения по-горе текст от закона.
С Присъда № 52/02.03.2012 г., постановена по ВНОХД № 170/2011 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново била отменена Присъда № 50/26.04.2011 г., постановена по НОХД № 655/2010 год. по описа на Великотърновски окръжен съд, в частта й за ищцата и Е. А. била призната за виновна по повдигнатото й обвинение, като и било наложено наказание лишаване от свобода в размер на 3 години, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено с изпитателен срок от 5 години.
С Решение № 247/29.05.2012 г., постановено по КНД № 768/2012 г. по описа на ВКС на РБ, ІІІ н.о. е отменена Присъда № 52/02.03.2012 г., постановена по ВНОХД № 170/2011 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново в осъдителната й част и делото е върнато за ново разглеждане пред въззивна инстанция.
С Решение № 135/17.10.2013 г., постановено по ВНОХД № 440/2012 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив е потвърдена Присъда № 50/26.04.2011 г., постановена по НОХД № 655/2010 год. по описа на Великотърновски окръжен съд.
С Решение № 138/05.06.2014 г., постановено по КНОХД № 219/2014 г., ВКС на РБ, І н.о. е отменено Решение № 135/17.10.2013 г., постановено по ВНОХД № 440/2012 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
С Присъда № 729/27.11.2014 г., постановена по ВНОХД № 219/2014 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив е потвърдена Присъда № 50/26.04.2011 г., постановена по НОХД № 650/2010 год. по описа на Великотърновски окръжен съд по отношение на А.
С Решение № 373/22.03.2016 г., постановено по КНД № 837/2015 г. по описа на ВКС на РБ, І н.о. е оставил в сила Присъда № 729/27.11.2014 г., постановена по ВНОХД № 219/2014 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
От представените по делото писмени доказателства - амбулаторен лист № 1790/13.08.2010 г. се установява, че ищцата А. е диагностицирана за първи път с основно заболяване „Нетоксичен единичен възел на щитовидна жлеза“ и придружаващо заболяване „Хипертонична болест на сърцето”. От амбулаторен лист № 628/10.04.2017 г. се установява, че на ищцата била поставена диагноза „Нетоксична полинодозна гуша”. От Епикриза на Клиника по хирургия към УМБАЛ „Ц“ ЕАД, гр. С. се установява, че на ищцата е приложено оперативно лечение на 17.02.2015 г. – „Лапароскопска холецистектомия“.
От показанията на св. К. приятелка и бивша колежка на ищцата се установява, че същата от идването й в гр. В. като архитект в НПК през 1970 година. Излага, че работили заедно седем години и оттогава са много близки. Заявява, че й е известно, че срещу А. е водено наказателно производство, като самата тя е работела тогава в друг отдел в общината. Дава показания, че за ищцата това било абсолютен шок и огромен стрес, споделяла й постоянно за състоянието си. Сочи, че впоследствие я принудили да си подаде молба за пенсиониране. Излага, че още първия път, когато повикали А. във връзка с обвинението, тя получила хипертонична криза и оттогава започнали здравословните й проблеми. Твърди, че до преди обвинението нямала хипертония, но след това я отключила. Започнала и да се задушава, отключила Хашимото, за тези 8-9 години, докато траел процесът, здравето й било разбито. Излага, че в човешки аспект, А. била смазана. Споделяла й, че като излезе на улицата се чувствала като престъпник, вестниците я атакували постоянно, дъщеря й привиквали. Всичко това й се отразявало ужасно. Споделила й и че при предприето пътуване с дъщеря си до Франция, където живеела, била спряна на летището и не била допусната до полета заради забрана да напуска страната, което я накарало да се почувства като най-големия престъпник.
От показанията на св. Ц. също приятелка на ищцата се установява, че познава ищцата от 1988 г., откогато свидетелката живее и работи в гр. В.. Сочи, че са близки приятелки и са имали общи професионални интереси и занимания през целия период от време досега. Известно й е за наказателното производство, което се е водело срещу ищцата, заедно с бившия кмет Р. Р. и което продължило доста дълго време. Знаела за това от личния си контакт с ищцата и от медиите. Ищцата й споделяла, че здравословното й състояние се е влошило вследствие на делото заради стреса и напрежението покрай него. Чувствала се и унизена заради уронения й престиж като архитект и в личен план като професионалист. Много пъти й споделяла, че след пенсионирането й в общината, й било отказвано възлагането на работа като архитект, по-конкретно като строителен надзор, заради негативното въздействие от делата. Дори е била свидетел как много пъти е било пренебрегвано мнението на А. като архитект при техни участия в Камарата на архитектите в събрания за устройствените проблеми на гр. В., точно с мотива, че е била участник във вземането на решения, които са повлияли негативно за развитието на гр. В..
Относно валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт:
Решение № 30/18.01.2019 г., постановено по гр. д. № 439/2018 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото.
След като констатира, че решението е валидно и допустимо, съдът пристъпи към проверка на правилността на същото.
При така установената фактическа обстановка въззивният състав приема за установено следното от правна страна:
С оглед на изложените в исковата молба обстоятелства и направеното искане, съдът счита, че предявения иск против П. та на Република България е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Съгласно посочената разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.
Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице (чл. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди).
При определяне на дължимото обезщетение за незаконни обвинения се изхожда от броя и тежестта на обвиненията; взетите мерки за неотклонение; продължителността на периода, през който са поддържани обвиненията; осъществено ли е ефективно разследване в разумен срок, какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия; поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса; по какъв начин обвиненията са се отразили върху личността на обвиняемия, неговия начин на живот, среда и ценностна система, степента и интензитета на причинените телесни и психични увреждания - физически и душевни болки, други страдания и неудобства, причинено ли е разстройство на здравето, а при трайно увреждане – медицинските прогнози за развитието на заболяването.
Основание за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди е обективният факт, че спрямо лицето е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по Наказателния кодекс, по което впоследствие е оправдано. При наличие на тази хипотеза законодателят квалифицира обвинението като незаконно, независимо от обстоятелството, че отделните процесуално-следствени действия са били извършени в съответствие със закона и правомощията на разследващия орган.
От изложеното е видно, че срещу ищцата е било образувано наказателно производство, по което на 24.11.2009 г. е привлечена като обвиняем за престъпление по чл. 282, ал. 2, предл. 1 и 2 във вр. ал. 1 предл. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода от една до осем години, като съдът може да постанови и лишаване от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6 от НК”. В последствие на 12.07.2010 г. е привлечена като обвиняема за това, че периода от 25.03.2005 г. до 09.01.2006 г. в гр. В., в условията на продължавано престъпление на шест пъти в качеството си на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение - главен архитект на Община -., е нарушила служебните си задължения, като са посочени конкретно в 6 деяния - престъпление по чл. 282, ал. 2, предл. 1 и 2 във вр. с ал. 1, предл. 1 и чл. 26 от НК. По отношение на А. на 12.07.2010 г. била взета мярка за неотклонение „подписка” и на 05.07.2010 г. е наложено ограничение „забрана за напускане на пределите на Република България”.
Установи се по делото, че срещу ищцата е внесен обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 650/2010 год. по описа на Великотърновски окръжен съд, което първоначално да е завършило с оправдателна присъда, в последствие три пъти е разглеждано на въззивна инстанция (ВНОХД № 170/2011 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, ВНОХД № 440/2012 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив и ВНОХД № 219/2014 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив), като в един от тях е постановена осъдителна присъда срещу ищцата и три пъти на касационна инстанция (КНД № 768/2012 г. по описа на ВКС на РБ, КНОХД № 219/2014 г., ВКС на РБ и КНД № 837/2015 г. по описа на ВКС на РБ).
Установи се по делото, че освен многократно в досъдебното производство, общо 8 пъти ищцата се е явявала пред първоинстанционния съд, 9 пъти въззивна инстанция и 2 пъти пред касационна инстанция до приключване на наказателното производство с изцяло оправдателна присъда по всички обвинения срещу нея.
Воденото наказателно производство в досъдебната и съдебната му фаза е продължило общо 6 години и 4 месеца и е приключило окончателно с влязло в законна сила на 22.03.2016 г. Решение № 373/22.03.2016 г., постановено по КНД № 837/2015 г. по описа на Върховен касационен съд на Република България, І н.о. Наказателното производство в досъдебната му фаза е продължило общо 9 месеца, а в съдебната му фаза общо 5 години и 7 месеца. Спрямо ищцата е била взета мярка за неотклонение „подписка” и наложена ограничителна мярка „забрана за напускане на пределите на Република България“ за периода от м. 07.2010 г. до м. 03.2016 г.
С оглед на изложеното, съдът счита, че са налице предпоставките, визирани в чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, за ангажиране на отговорността на П. та на Република България.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост” като морално-етично такова включва „съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията”.
Наказателното производство, водено спрямо Е. И. А. е продължило шест години и четири месеца. Наказателно преследване е дейност, която по своето естество оказва негативно въздействие върху психиката на съответното лице, рефлектира неблагоприятно върху отношенията му с неговите близки, приятели, колеги. За деянията, за които Е. А. е била привлечена като обвиняем, е предвидено наказание лишаване от свобода от една до осем години, като съдът може да постанови и лишаване от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6 от НК. От показанията на свидетелите е видно, че по време на воденото спрямо него наказателно производство Е. А. наред с останалите си притеснения относно съдбата на наказателното производство изпитала огромен шок и стрес, в човешки аспект била смазана, не смеела да се покаже по улиците, тъй като се чувствала като престъпник, медиите постоянно я атакували, уронен бил престижа й, граден десетки години, получила хипертония. От събраните гласни доказателства се установи също, че ищцата, която работейки като „главен архитект“ на Община В. се е ползвала с уважение като почтен и отговорен човек е преживяла тежко повдигнатите срещу нея обвинения. От представената медицинска документация се установява, че на 13.08.2010 г. ищцата А. е диагностицирана за първи път с основно заболяване „Нетоксичен единичен възел на щитовидна жлеза“.
Освен следващите се по човешка презумпция вреди от емоционален, психически и здравословен характер, вследствие естествен страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, в случая пострадалата е претърпяла и допълнителни, произтичащи от накърнен авторитет пред колегите и гражданите, с оглед професията й и длъжността която заемала „главен архитект на Община Велико Търново“, злепоставяне на цялото семейство, опорочаване на професионалната й дейност, засилен медиен интерес, обвиняването й заедно с бившия кмет на Община В. и компрометиране в широк обществен кръг. Съдът намира също, че при определени професии, каквато е тази на ищцата, за които изискванията на обществото за почтеност и съблюдаване на закона са завишени, едно незаконно обвинение се отразява особено тежко върху емоционалната и психическа сфера на засегнатото лице, включително и с оглед невъзможността му след това да упражнява професията си и да се развива в нея. От събраните по делото доказателства се установява, че образуваното наказателно производство е причинило на пострадалата тежки негативни изживявания – изпитала огромен шок и стрес, в човешки аспект била смазана, не смеела да се покаже по улиците, тъй като се чувствала като престъпник. Придобила „„Нетоксичен единичен възел на щитовидна жлеза“.
Следва да се има предвид и периодът от време, през който ищцата е била привлечена като обвиняем за извършени престъпления посочени по-горе. Воденото предварително производство е засегнало честта и достойнството й. По време на същото тя е изпитвала притеснения, поради обстоятелството, че е привлечена като обвиняем за деяния, които не е извършила, и несигурност от това по какъв начин ще приключи делото. При повдигане на обвинение за престъпления, за които впоследствие лицето е било оправдано, вредата за него е налице, тъй като се засяга основно човешко право – правото на чест и достойнство. По време на воденото наказателно производство и към настоящия момент ищцата не е осъждана. При привличането й като обвиняем по наказателното производство, по което впоследствие е призната за невинна и оправдана, с Присъда № 52/02.03.2012 г., постановена по ВНОХД № 170/2011 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново била призната за виновна по повдигнатото й обвинение, като и било наложено наказание лишаване от свобода в размер на 3 години, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено с изпътателен срок от 5 години.
По изложените съображения, настоящият състав приема, че А. е претърпяла неимуществени вреди – по време на цялото наказателно производство, което от момента на образуването до прекратяването му с влязло в сила постановление е продължило шест години и четири месеца, тя е изпитвала притеснения, поради обстоятелството, че е привлечена като обвиняем за неизвършени деяния, и несигурност от това по какъв начин ще приключи воденото спрямо нея дело, което се е отразило негативно върху психиката и здравословното й състояние; уронени са били нейната чест и достойнство, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение за престъпления, в които е обвинена. Случаят бил широко медийно отразен. Обвиняването й било заедно с бившия кмет на Община В.. С оглед конкретните обстоятелства по делото – естеството на неимуществените вреди, вид и характер на обвиненията, отразяването в медиите, продължителността на наказателното производство, наложената й ограничителна мярка „забрана да напуска пределите на Република България”, постановената осъдителна присъда, чистото съдебно минало на А. преди да бъде привлечена като обвиняем, професията, която е упражнявала и по справедливост, съдът счита, че П. та на Република България дължи на посоченото лице за претърпените от него неимуществени вреди за периода на наказателното производство (м. 11.2009 г. – м. 03.2016 г.) в размер на 35 000 лева. Не са налице предпоставки за определяне на обезщетение в по-голям размер или за намаляване на същото. Като база за определяне на паричния еквивалент на причинените неимуществени вреди съдът взе предвид и икономическия растеж, стандарта на живот, средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта.
По делото липсват доводи и доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат и допринасяне за увреждането от страна на ищцата.
Настоящият състав на въззивната инстанция напълно споделя освен тези и останалите изводите на първоинстанционния съд относно претендираните неимуществени вреди, поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди е основателен и доказан до размер на 35 000 лева - неимуществените вреди. П. та на Република България дължи на Е. И. А. посочените суми, представляващи обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди през периода (м. 11.2009 г. – м. 03.2016 г.), вследствие незаконното обвинение за извършени престъпления, ведно със законната лихва от 22.03.2016 г. - датата на влизане в сила на оправдателната присъда, до окончателното им изплащане. В останалата част – до размер на 50 000 лева, предявеният иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е неоснователен и недоказан.
Крайните изводи на въззивната инстанция, съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което Решение № 30/18.01.2019 г., постановено по гр. д. № 439/2018 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново е правилно, поради което следва да се потвърди.
Съобразно направеното искане и изхода на спора ответникът следва да заплати на ищцата направените по делото разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 1 600 лв., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
В съдебно заседание жалбоподателят – ответник П. на Република България е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатското възнаграждение на ищцата, представлявани от адвокат. Текстът на чл. 78, ал. 5 от ГПК дава право на съда да намали размера на заплатеното от страната адвокатско възнаграждение при неговата „прекомерност”. Понятието „прекомерност” е дефинирано в същата правна норма – „когато заплатеното адвокатско възнаграждение не е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото”. От съдържанието на правната норма на чл. 78, ал. 5 от ГПК се стига до извода, че критерият „прекомерност” има две кумулативни и взаимно съпоставими измерения: 1) действителната фактическа и правна сложност на делото и 2) минимално определеното адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Следва да се отбележи, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение при необходимост от неговото намаляване съдът е обвързан единствено от минимално установения размер по чл. 36, ал. 2 от ЗА. Действителният размер на възнаграждението следва да се определи според фактическата и правна сложност на делото и вида на съответната адвокатска услуга.
В чл. 7, ал. 2, т. 14 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е посочено, че минималното възнаграждение за защита по дела с материален интерес от 10 000 до 100 000 лв. е сумата от 830 лв. + 3 % за горницата над 10 000 лв. Според тези минимални прагове на адвокатското възнаграждение следва да се прецени понятието „прекомерност” на възнаграждението.
Съпоставяйки действителната фактическа и правна сложност на делото с минимално дължимото адвокатско възнаграждение за съответния вид работа (вида на адвокатската услуга) съдът прави извода, че поисканото адвокатско възнаграждение от ищцата от 1 600 лв. не е „прекомерно” по смисъла на закона.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо, Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 30/18.01.2019 г., постановено по гр. д. № 439/2018 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
| ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
|
|
|
|
| ЧЛЕНОВЕ: |
|
|
| 1. |
|
|
|
|
| 2. |