Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                          N 30

                                      гр.Русе, 09.03.2020г.

                                            В    ИМЕТО   НА  НАРОДА

 

РУСЕНСКИЯТ  ОКРЪЖЕН СЪД,  търговско отделение в публичното

заседание на 27 февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

                                              

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАЛМА ТАРАЛАНСКА

                                                ЧЛЕНОВЕ: ЪШЪЛ ИРИЕВА

                                                                    ЗОРНИЦА ТОДОРОВА-мл.с                                                                             

при секретаря  ТОДОРКА НЕДЕВА, като разгледа докладваното от             съдия Ириева  в.т.д. № 33 по описа за  2020  година,   за да се произнесе,   взе предвид следното:

                   Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

                   Делото е образувано по въззивна жалба на Г.В.Т. ***, чрез адв.Д.Ф.-САК, против Решение №1816/04.11.2019г., постановено по гр.д.№2510/2019г. по описа на Районен съд-Русе, в частта, в която е отхвърлен предявеният  от Г.В.Т. против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, гр. София, иск за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 232311, сключен между страните на 13.11.2018г., като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Излагат се подробни съображения за основателност на претенцията. Иска се отмяната на Решението на РРС като неправилно и незаконосъобразно в отхвърлителната  част, както и присъждане на разноски на осн. чл.38, ал.2 от ЗА.

                   В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, гр. София.  Преди провеждане на с.з. във въззивната инстанция, е депозирано писмено становище от ответника, вх.№6106/07.02.2020г. на РРС, за неоснователност на въззивната жалба.

           Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.

           По отношение правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна следното:                             Районният съд е бил сезиран с искова молба от Г.В.Т. срещу „Сити Кеш“ ООД, с която е претендирано  да бъде постановено решение, с което да се прогласи нищожността на договор за паричен заем № 232311 към искане №0295685, сключен с ответника на 13.11.2018 г., като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. В условията на евентуалност е поискано да се прогласи нищожността на клаузите на чл. 6, на чл. 8 и на чл. 7, ал. 4  от Договора за паричен заем, и на чл. 14, ал. 1, ал. 2 и ал.3 от Общите условия, като неравноправни по смисъла ЗЗП, като противоречащи на добрите нрави, като заобикалящи изискванията на чл. 32 и чл. 33 от ЗПК, както и на чл. 19, ал.1 и ал. 4 от ЗПК, като нарушаващи разпоредбите на чл. 11, т.9 и т.10 от ЗПК с произтичащите правни последици по чл. 22 вр. с чл. 23 от ЗПК.

От събраните доказателства безспорно се установило, че на 13.11.2018 г.  страните по делото сключили Договор за паричен заем № 232311, по силата на който на ищцата бил предоставен от ответника кредит в размер на 800 лв., при фиксиран годишен лихвен процент 40,08 % и годишен процент на разходите 49,95 %, като следвало заема да бъде погасен за  43 седмици със седмична погасителна вноска за първите 3 седмици в размер на 6,23 лв. и по 23,36 лв. за остатъчния период. Съгласно чл. 6 от договора, заемополучателят следвало да осигури едно от двете предвидени обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията, описани в чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем, като при неизпълнение съгласно чл. 8 от договора той дължал неустойка в размер на 766, 91 лв., която следвало да престира разсрочено към погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка в размер на 33,77 лв. за първите три месеца и по 16,64 лв. за остатъчния период, с която падежното вземане нараствало на 40 лв. седмично. На основание на чл.7, ал.4 от договора, вземанията на кредитора за главница, дължимата към момента договорена лихва, обезщетения за забава и дължими неустойки ставали автоматично предсрочно изискуеми в случай на забава на плащане на две месечни погасителни вноски, без да е било необходимо уведомление до заемополучателя за настъпването на последиците на загубване на преимуществото на срока, като при настъпване на събитието той дължал на търговеца неустойка за предсрочна изискуемост в размер на 20 % от горепосочените суми.

Съгласно заключението на назначената по делото съдебно икономическа експертиза, единственият разход, по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, който кредиторът включил в договорения ГПР от 49,95 % бил договорената годишна лихва по кредита в размер на 40,08 %. Размерът на законната лихва по процесния Договор за паричен заем, считано от сключването му на 13.11.2018 г. до  падежната  му   дата  - 10.09.2019 г. бил 38,17 %. Съобразно допълнителни изчисления от вещото лице, с оглед поставените задачи, експертизата установила нови размери на ГПЛ и ГПР, увеличени с уговорената в чл.6 във връзка с чл.8 от договора неустойка, съответно 214,74 % и 720,20%. Изчисленото общото оскъпяване на кредита за неговия срок било в размер на 19,14 %, а с включване на неустойката по чл.8 към ГПЛ оскъпяването ставало 115 % или от 153,09 лв. на 920 лв.

С решението си първоинстанционният съд уважил евентуално предявените искове и прогласил нищожността на клаузите на чл. 6, на чл. 8 и на чл. 7, ал. 4  от Договора за паричен заем № 232311/13.11.2018 г., на чл. 14, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от Общите условия към него, сключен между Г.В.Т. и „Сити Кеш“ ООД. В тази част решението на РРС не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Предмет на обжалване е решението на РРС, в частта, в която първостепенният съд е отхвърлил иска за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 232311, сключен между страните на 13.11.2018г., като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. За да постанови решението си в тази част, РРС се е обосновал с разпоредбите на чл.26, ал.1, пр.1  и ал.4 от ЗЗД, от които е извел правен извод, за това, че процесната сделка- Договор за паричен заем не е запратена от закона, поради което не е нищожна съгласно ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, а наличието на нищожността на отделни части не влече нищожност на договора. Този извод не се споделя от настоящия състав.

 След анализ на съдържанието на договора, въззивният съд приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Ищеца има качество качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази насока правни доводи във въззивната жалба, въззивният съд констатира следното:

При сключване на договора е спазена изискуемата се от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена форма на хартиен носител. Спазено е и изискването относно минимално допустимия размер на шрифта, а именно - не по-малък от 12. Това важи както за договора, така и за приложените към него общи условия, като за извършването на това визуално сравнение не са необходими специални знания по смисъла на чл.195, ал.1 ГПК. С оглед на това възражението в жалбата за неспазването на императивно въведено изискване за шрифт не по-малък от 12 е неоснователно.

Анализирано съдържанието на договора отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1-9 и т. 11, т.12 ЗПК - съдържа дата и място на сключването, вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания.

              Договорът обаче не отговаря на част от изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност-49,95%. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК.  Действително в чл.8 от ОУ е указано, че ГПР на заема не може да бъде променен и заемателят не дължи никакви лихви, такси, комисионни, застрахователни премии, които не са посочени в договора при сключването му. Същевременно в чл.4, ал.2 от договора е посочено, че същият е сключен въз основа на искане за заем с №0295685, а параметрите и условията на договора са описани в предоставените на заемателя ОУ и Стандартен европейски формуляр. Искането за заем не е представено по делото, нито са налице данни за параметрите на формиране на процента ГПР. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, освен  възнаградителна лихва-40,08%, не става ясно как е формиран ГПР от 49,95%  и какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент.

Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил  сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Предвид на това, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия договор. В тази насока, нарушението  на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, е било въведено като основание за нищожност на договора още в исковата молба, но е останало необсъдено от РРС, поддържано е и във въззивната жалба като възражение срещу Решението на РРС в обжалваната част, което с оглед изложеното по-горе, се явява основателно. В обобщение, настоящият съдебен състав намира, че сключеният между страните договор за паричен заем № 232311 от 13.11.2018г.  следва да бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради противоречие със закона, с оглед на което не следва да се произнася по останалите наведени в жалбата възражения за нищожност на договора. 

Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК и същите следва да бъдат съобразени от страните по заемното правоотношение.

Обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът за прогласяване нищожността на договора  и същият следва да бъде уважен на посоченото основание.

Съгласно чл. 78 от ГПК, разноските за въззивното производство са в тежест на ответника по жалбата. По делото жалбоподателят е представляван от адв. Д.Ф. от САК,  по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА съгласно удостовереното в договора за правна защита. В полза на същата следва да бъде присъдено дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 300лв. за въззивната инстанция.

             Мотивиран така, на основание чл.271, ал.1 ГПК, Окръжният съд 

    

                                                       Р   Е   Ш  И:

           

ОТМЕНЯ Решение №1816/04.11.2019г., постановено по гр.д.№2510/2019г. по описа на Районен съд-Русе, в частта, с която е отхвърлен предявения иск за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 232311, сключен на 13.11.2018 г., като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, като вместо него                  

 ПОСТАНОВЯВА:

ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем № 232311, сключен на 13.11.2018г., между Г.В.Т., ЕГН ********** *** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ 29, ет. 7, на осн. чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със закона.

ОСЪЖДАСити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, седалище и адрес на управление: гр.София, ул.„Славянска“ 29, ет.7 за заплати на адв. Д.Л.Ф.,***, сумата от 300лв. адвокатско възнаграждение за въззивното производство, на осн. чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗА.

         В останалата част, решението като необжалвано, е влязло в сила.

         РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.      

                           

 

                   Председател:                                       Членове: