Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………….

 

гр. София, 12.02.2019

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-А състав, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

                                         ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА

                                                                Мл. с-я     ПАВЕЛ ПАНОВ  

       

при секретаря АТОАНЕТА ЛУКАНОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 11536 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

С решение № 392576 от 23.04.2018 г. по гр.д.№ 14025/2017г. по описа на СРС, 159 с-в ответникът „П.Н." ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, е осъден да заплати на Е.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 3 000 лева - обезщетените за неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на личния и професионален авторитет на ищеца, нанесен психологически и физически дискомфорт, претърпени вследствие на клеветническа информация, съдържаща се в статия, публикувана на 03.03.2017 г. в електронното издание на „П.Н." ЕООД на сайта www.pik.bg със заглавие „СКАНДАЛИА ГАВРА! Историк и учител от „Да, България" хули българщината навръх 3-ти март, нарича *******", като е отхвърлен искът за разликата над 3 000 лева до пълния претендиран размер от 4 500 лева.

 

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „П.Н.“ ЕООД чрез адв. Серафимова., като се твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Решението се обжалва в частта, в която предявеният иск е уважен. Счита, че не е налице виновно поведение на автора на публикацията, доколкото е отразена обществената реакция срещу презентацията на ищеца. Сочи, че негативната реакция на обществото е породена не от статията на медията-ответник, а от самата лекция на ищеца Д.. Излага аргументи, че статията е резултат на добросъвестен журналистически анализ. Твърди, че ищецът претендира вреди и от други медии, които са публикували статия със сходно съдържание. Навежда оплаквания, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че статията не отразява вярно и обективно презентацията. Навеждат се и доводи, че публикацията на сайта на ответника е препечатана от сайта www****bg, като изрично е посочен източникът. Счита, че е процесуално недопустимо да се уважат исковете на ищеца срещу различни ответници във връзка с нанесените му неимуществени вреди. Излага аргументи за немотивираност на първоинстанционното решение. Счита, че публикувайки линк към презентацията на ищеца медията е дала възможност на читателите да се запознаят с нея, което изключва изопачаване или скриване на информация. Счита показанията на свидетеля М.за недостоверни, а неимуществените вреди за недоказани от показанията на свидетеля И.. Сочи, че в журналистически материал е възможно да има степен на провокация и е допустимо същият да не е напълно обективен. Позовава се на решение на ЕСПЧ по делото Й. иТ. срещу България. Моли съда да отмени изяло решението на СРС, с което е уважен предявеният иск, алтернативно  да намали размерът на присъденото обезщетение.

 

 

В законоустановения двуседмичен срок е постъпил отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК от ищеца Е.Д., в който излага аргументи за правилност на първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част. Сочи, че назначената и приета по делото СТЕ не е установила действително да е казал фразата „Левски е ла*но“. Счита така представената реплика в статията за манипулативно и клеветническо представяне. Сочи, че не е основателно възражението на ответника, че в статията има позоваване на друг източник. Счита претенцията си за доказана. Твърди, че е налице недопустима степен на преувеличаване и изопачаване в журналистическия материал. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част.

 

Подадена е и въззивна жалба от ищеца Е.Д. срещу решението в частта, в която искът е отхвърлен. Счита решението за неправилно и необосновано, както и за постановено в нарушение на закона. Прави оплаквания, че неправилно СРС е приел, че част от вредите, които е претърпял ищецът са резултат на идеите му, изложени в презентацията. Счита, че ответникът цели да предизвика чувства на омраза у аудиторията си. Сочи, че съвкупно вредите му възлизат на 50 000 лева и счита, че веки делинквент би следвало да отговаря за 10 000 лева от тази сума. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи претенцията в цялост.

 

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приЕ. следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл.45 вр. чл.49 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

 

Настоящият съдебен състав приЕ., че обжалваното решение е валидно и допустимо.

 

По същество, настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е неправилно в частта, в която е определил дължимото от ищеца обезщетение поради следните съображения:

 

Делото е образувано по повод искова молба, в която се твърди, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от публикувана статия на сайта на ответното дружество със заглавие „СКАНДАЛИА ГАВРА! Историк и учител от „Да, България" хули българщината навръх 3-ти март, нарич****". Сочи, че в статията се съдържа клеветническа информация. Твърди, че е изнесена невярна информация, че е нарекъл *******“. Излага аргументи, че по време на лекцията е пресъздал разговор на деца на свои близки, а не е използвал твърдяната обида в лично качество спрямо историческата личност. Сочи, че е създадено внушение, че чрез лекцията си Е.Д. се гаври и хули националната история. Счита, че е засегнат професионалния му авторитет, честта и достойнството му. Претендира 4500 лева неимуществени вреди.

 

Ответникът оспорва иска, счита го за неоснователен. Твърди, че изразите не могат да се квалифицират като клеветнически и позорящи личността. Счита, че негативните оценки за определена личност, която се откроява в обществения живот, не пораждат отговорност ако не осъществяват състава на престъплението обида, цитира и съдебна практика. Излага доводи, че статията е препечатана от друга медия, като авторът се е позовал на източника. Счита, че не следва ответникът да носи отговорност, доколкото е възпроизвел информация от друга медия.

 

Съгласно чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Публикувалият журналистическа статия носи отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител на друго лице на работата по съставяне на печатни материали, за вредите, причинени при изпълнението на тази работа. Необходимо е също така да се докаже, че натовареният с тази работа чрез противоправно деяние е увредил ищеца, като му е причинил неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на лицето.

Съгласно разпоредбите на чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на РБ, както и съгласно чл. 10, § 2 от Европейската конвенция за правата на човека свободата на словото не е абсолютна. Тя се разпростира до предели, преминаването на които засяга други конституционно защитени ценности каквито са личното достойнство, репутацията и неприкосновеността на личната сфера на гражданите. Свободата на изразяване на мнение, твърдение, оценка или на данни с негативен подтекст чрез статия е изключена. В случаите, при които чрез произведение са разпространени обидни и клеветнически твърдения или други данни с негативен подтекст, издателят на печатното произведение носи отговорност за причинените вреди на основание чл. 49 ЗЗД, тъй като е възложител на работата на лицата, определящи характера и съдържанието на публикуваните материали. (в този смисъл Решение № 264 от 21.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2161/2013 г., III г. о., ГК).

Не е спорно между страните, че ответникът „ПИК НЮЗ“ е възложил на друго лице подготвянето на процесната статия, както  публикуването ѝ на интернет сайта. Въпросът кой е авторът на статията е без значение за отговорността на издателя, тъй като авторът на статията би могъл да носи отговорност на друго основание - чл. 45 ЗЗД. Така и в Решение № 117 от 4.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 101/2008 г., III г. о., ГК.

Настоящият състав намира за доказани и втората група юридически факти, обуславящи основателност на исковата претенция поради следните съображения:

Наличието на деяние се доказва по безспорен начин от представените по делото доказателства. На лист пети от делото е налична разпечатка от сайта на ответника, от която е видно, че статия със заглавие СКАНДАЛИА ГАВРА! Историк и учител от „Да, България" хули българщината навръх 3-ти март, нарича *******" действително е публикувана от ответната медия. В статията се посочва, че ден преди националния празник –  трети март, е разпространено видео, в което ищецът Д. (определен като кандидат депутат от политическа партия) „хули“ българщината и Васил Левски. Авторът пресъздава част от публичната лекция на ищеца, като посочва, че „Д. дори си позволява пред аудиторията да нарече Васил Левски „л…но““. В следващо изречение авторът е допълнил, че „Разбира се, за да избегне обвиненията, Д. изрича гнусната обида по адрес на Апостола, като се позовава на „реален“ диалог между децата на негови приятели“. Пояснено е, че видеото с лекцията на ищеца е от 2014г., който е участвал във форума TEDxBG. Посочва се и че ищецът е участник в партийна листа за предстоящи избори.

Настоящият състав констатира, че не е налице позоваване на източник, от който е препечатана статията. Действително се установява, че статията е била публикувана ден по-рано в сайта www.***.bg, но липсва надлежно позоваване на този източник.Посочено е само, че втори абзац от процесната статия, който не е посочен от ищеца като увреждащ го, е с автор‚ „Труд“. Никъде другаде в статията няма позоваване на тази или на друга медия. Следва да се отбележи, че заглавието на статията, публикувана от ответника е авторско, а то също съдържа посочените в исковата молба твърдения. Както съдът отбеляза, като автор на статията е посочен „ПИК“, няма позовавания на източник, от който същата е препечатана, няма и индиция, че публикацията е на друга медия. Ирелевантно е за спора дали статията е препечатана от друга медия, доколкото не се спори, че в прикаченото към статията видео, което към момента на публикуване е било налично, се е съдържала цялата процесна лекция на ищеца и авторът на материала е могъл да се запознае с него, съответно да провери соченото в статията, от която се твърди, че е препечатана. В допълнение следва да се отбележи, че в съдебно заседание пред СРС представителят на ответното дружество, Н.Й., признава, че е автор на заглавието.

Дори разпитаният свидетел на ответника –Н., чиито показания съдът кредитира, заявява, че информацията е взета от въпросното видео от лекцията на ищеца. В допълнение следва да се посочи, че в свои решения ЕСПЧ е извел редица задължения и отговорности на журналистите при осъществяване на професионалната им дейност. Освен да поднасят вярна и прецизна информация, те са длъжни да проявяват още по-голяма бдителност и усърдие при проверка на точността на информацията, когато изразяват сериозни твърдения, засягащи личността на конкретен субект. Съдът в Страсбург приЕ., че са необходими специални основания за освобождаване на медиите от обичайното им задължение да проверяват фактическите си твърдения, с които може да се оклевети едно лице. Дали ще съществуват такива основания ще зависи най-вече от характера и степента на въпросната клевета и степента, в която медиите могат основателно да смятат, че източниците им са надеждни по отношение на твърденията(Standard Verg lagsgesellschaft mbH (№2)). В конкретиката на казуса се установява, че в процесната статия се твърди, че ищецът е нарекъл по недопустим и циничен начин историческа личност. Напълно предвидимо е, че публикуваният материал с подобно заглавие не само има опасност, но неизбежно ще засегне с висок интензитет личността на ищеца и мнението на обществото за него. Авторът на статията е имал възможност без особени усилия да провери твърденията си в статията, като се запознае със съдържанието на процесната лекция. Ето защо съставът намира, че в случая не са спазени добрите журналистически практики и съответно дори и материалът да е взет от друга медия, което не се доказа по безспорен начин, то отговорността на медията не отпада.

Съгласно представената съдебно компютърно-техническа експертиза, която съдът кредитира като обоснована и мотивирана, се установява, че процесната статия е била налична и към момента на изготвяне на заключението. В края на публикацията е установено, че е поместен видеозапис със заглавие „Човек от „Да, България“  хули българщината“. Вещото лице е констатирало, че клипът е препратка към сайта  „Ю туб“ и към момента на изготвяне на експертизата видеото не е налично. Експертът е установил и че няколко други електронни сайта са публикували статии със сходно съдържание, като процесната, публикувана в ПИК НЮЗ, включително и „Труд“ на дата 02.03.2017г. Експертът е установил, че е налично видео в сайта „Ю туб“ със заглавие „Българската история митове и употреби Е.Д. TEDxBG”, което съдържа лекцията, която се коментира в статията на ответника. На хартиен носител е възпроизведена лекцията на ищеца. Съдът констатира, че в лекцията ищецът излага собствени виждания и мнения за важни моменти от българската история, които се различават от общоприетите. Лекторът обобщава изложението си, като заявява, че ще анализира няколко  мита от българската история, а именно: „Трите морета“, „Нетолерантната Османска империя“, „Паисий и турците“ и „Левски – супергерой“. В изложението си Д. аргументира свои собствени виждания по посочените теми, като отхвърля приетите от мнозинството и изучавани в учебните заведения анализи на посочените събития и личности. Застъпени са непопулярни сред българското общество тези и е представен на аудиторията друг прочит на коментираните периоди и фрагменти от българската история. Следва да се отбележи, че дори самият ищец, макар и иронично, изразява опасението си да не се окаже той и присъстващите „обградени от националисти след края на днешното събитие“. Въззивният съд намира, че още по време на лекцията си ищецът Д. е осъзнавал непопулярността на тезите си, както и възможния техен отзвук в обществото. В частта, в която ищецът засяга тЕ.та „Левски – супергерой“  е видно, че лекторът пресъздава диалог между деца (Е. и Ф.) на свои близки, като ясно се разграничава обстоятелството, че дете на име Ю., цитирано от Е., е нарекло *******“.  Не буди съмнение в настоящия състав фактът, че ищецът не е изразил собствено мнение във връзка с това твърдение, а ясно и непротиворечиво е пресъздал диалог между две деца, които са обсъждали трето. Следва да се отбележи и че самата лекция и изнесените в нея твърдения, не попадат извън закрилата на чл.10 от ЕКПЧ сами по себе си, доколкото не отговарят на критериите за „ревизионистки изказвания“, макар  да дават особен, недоказан и обществено неприет прочит на чувствителни теми от националната история.

Констатациите на съда, че ищецът не е употребил процесната квалификация по отношение на Васил Левски се потвърждават и от показанията на разпитания в съдебно заседание на първоинстанционния съд свидетел Г.М.. Съдът кредитира показанията му като обективни и кореспондиращи с останалия събран и проверен доказателствен материал. Същият дава непротиворечиви показания, че има три деца, две от които са цитираните и от ищеца по време на лекцията му. Свидетелят пресъздава и разговорът между децата му, който е идентичен с този, цитиран от Е.Д. по време на лекцията от 2014г. В този смисъл съдът намира за установено, че такъв разговор между деца действително се е състоял, съответно него е цитирал ищецът, като не се установява последният да се солидаризира с изразеното в диалога мнение на което и да е от децата.

 

Не е основателно и възражението на въззивника, че в статията няма обидни изрази, които да са клеветнически и позорящи личността, че няма значение дали са верни или не. Настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че авторът на публикацията не е съблюдавал правилата за добра журналистическа практика, не е проверил информацията, която излага, а е извършил недопустимо нарушение на чл.8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията), което не може да бъде извинено и пренебрегнато за сметка на свободата на словото, прокламирана в чл.10 от Конвенцията. Самото заглавие на статията е провокативно, цели да заостри вниманието на читателите, като ги насочи именно към обида, нанесена от ищеца на историческа личност. Ясно и недвусмислено е, че описаното в материала, ще доведе до негативната реакция на обществото, ще създаде изключително трайни и отрицателни емоции у читателите към една личност и ще накърни репутацията му. В случая се установява, че авторът е пренебрегнал правилата за добра журналистическа практика, доколкото от статията е видно, че написаното е интерпретация на действително развилото се събитие, където ищецът цитира диалог между деца. След като журналистът посочва недвусмислено, че Е.Д. е нарекъл Левски „***“, се уточнява, че „за да избегне обвиненията, Д. изрична гнусната обида по адрес на Апостола, като се позовава на „реален“ диалог между децата на негови приятели“. Видно от така формулирания текст съдът прави несъмнен извод, че авторът е бил наясно с действителното поведение на ищеца по време на лекцията, но за да привлече по-голям брой читатели, съответно за да въздейства материалът по-силно на аудиторията, е изопачил по недопустим начин фактите, като е направил клеветническо и невярно твърдение, че обидата е нанесена от ищеца. Подобно поведение е било причина в обществото да се изрази негативно отношение към Е.Д. и като резултат е била накърнена репутацията на ищеца, като самото твърдение е станало и причина за емоционални страдания, изразяващи се в притеснение и чувство за заплаха. Следва отново да се посочи, че самото заглавие на статията е клеветническо и провокативно - „ [] нарича *******“. Това заглавие провокира не само интерес към статията, но и само по себе си насърчава формирането на укорими реакции спрямо ищеца, изразяващи се в неприязън и отправяне на заплахи. Читателите на ответната медия нямат задължението и ресурсите да проверяват изложените в статията твърдения, съответно отговорност за тях носи техният автор или самото дружество при условията на чл.49 от ЗЗД. Читателите са се доверили, че авторът е извършил добросъвестна проверка, спазил е задълженията си, вменени му от съответния Етичен кодекс и са приели за безспорно и вярно изложеното както в заглавието, така и в самия материал.

 

Поради тези съображения настоящият състав намира, че е налице деяние по смисъла на чл.45 от ЗЗД, доколкото лице, което ответникът е натоварил с изготвяне и публикуване на статия на неговия сайт, е публикувал материал, свързан с  ищеца, като е направил невярно клеветническо твърдение, че по време на лекция Е.Д. е нарекъл *******“.

 

Противоправността на деянието съдът извежда от факта, че чрез публикацията в интернет сайта на ответника за ищеца е създадено впечатление, че е нагрубил по недопустим начин важна и известна историческа личност. Това поведение представлява нарушение на общоприетия правен принцип да не се вреди другиму.

Настъпилите неимуществени вреди, както и причинната им връзка с деянието се доказват от свидетелските показания на св. И.. Същият дава подробни показания относно измененията в емоционалното състояние на ищеца непосредствено след публикацията. Свидетелят е добил непосредствени впечатления за последиците от статията върху ищеца. Видно от показанията му, Е.Д. е бил притеснен, получавал е заплахи в интернет форуми. Ищецът дори се съгласил свидетелят да го придружава, за да гарантира сигурността му. Свидетелят заявява, че нападките срещу ищеца са били породени от твърдяната в статията на ответника обида по отношение на Васил Левски. Свидетелят заявява, че неговият познат е бил наричан „българомразец“. От показанията също се установява, че ищецът е участвал в политическия живот чрез политическата партия „Да, България“, като е промотирал дейността ѝ и е бил член на политическото движение. Тези му действия му придават качеството на публична личност съгласно приетите от ЕСПЧ критерии. Безспорно от тези показания съдът извежда наличието на претърпени неимуществени вреди, техния характер и размер. Неоснователно е възражението на ПИК НЮЗ, че СРС не е следвало да приЕ., че е налице причинна връзка между влошеното здраве и узнаването за публикацията. Въззивният съд счита, че цитираната практика в случая е неприложима, доколкото свидетелят не съобщава за здравословни проблеми, възникнали вследствие на публикацията, а за емоционални, които няма пречка да се установяват със свидетелски показания. Не са необходими специални знания, за да се констатира, че близък на свидетеля е притеснен и се чувства застрашен. За тези заключения е необходимо единствено наблюдение над лицето от негов близък, а не специални знания на медик, който да постави диагноза.

Субективната съставомерност на деликта се презюмира, доколкото съгласно чл. 45 от ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. След като са доказани елементите от обективната страна на деликта се счита, че делинквентът е виновен. Негова е тежестта да установи противното в условията на обратно пълно и главно доказване. Както бе посочено по-горе, не се установява авторът на статията да е действал добросъвестно (да е проверил информацията надлежно и в цялост). Поради тези съображения настоящият състав намира че основанията за деликната отговорност са изцяло доказани по безспорен начин, което от своя страна ангажира отговорността на ответника по чл.49 от ЗЗД.

 

Настоящият състав намира, че при произнасяне относно отговорността на журналист, съответно на редакция на електронна медия, съдът следва да направи преценка и да съобрази предмета на спора в светлината на чл.8 от ЕКПЧ, според който всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция и съответно на чл.10 от ЕКПЧ, който закрепя правото на всеки да има свобода на изразяване. ЕСПЧ е имал повод да се произнесе по общото приложение на тези две разпоредби на Конвенцията, като е счел, че неприкосновеността наличния живот съществува независимо от твърденията за извършено нарушение или друга лоша слава ( Sciacca v Italy 2005-I; 43 EHRR 400). Съдът е приел, че държавата има позитивно задължение да зачита личния живот като го закриля от натрапчивите действия на трети лица, включително от репортери, като преценка следва да се прави при всеки конкретен случай с оглед баланса между чл.8 и чл. 10 от ЕКПЧ (White v Sweden 2006). Насоки са дадени от съда в решението Von Hannover №2 срещу Германия, като следва да се съобрази дали публикацията има принос за дебат в обществен интерес, ролята и функцията на лицето, за какво е репортажът, последиците от публикацията. Съдът е намерил, че публикуването на снимки и статии единствено с цел да се задоволи любопитството на определена група не изпълва критерия за обществен интерес. В конркетния казус процесната статия, доколкото касае публична личност и нейни публични изказвания и виждания, може да породи конструктивен дебат, доколкото лицето се установи по-делото, че е член на политическа партия и участва активно в нейната дейност. За обществото е важно да се запознае с възгледите на публичната личност по отделни въпроси, дори и свързани с мнението му за исторически периоди и личности. В този смисъл е позволено да се извършва оценъчна дейност на изказванията и поведението на лицето. Недопустимо е обаче да се възпроизвеждат клеветнически твърдения, които манипулират общественото мнение и целят популяризиране на даден материал. Доколкото се установи, че не ищецът е обидил историческа личност, в тази част статията се явява клеветническа и не може да попадне под закрилата на чл.10 от ЕКПЧ. По тези критерии въззивният съд счита, че следва да се даде приоритет на защитата на личната сфера на ищеца за сметка на чл.10 от ЕКПЧ. ЕСПЧ е категоричен, че в обхвата на чл. 8 от Конвенцията се включва и репутацията и честта на едно лице (Pfeifer срещу Австрия). В делото  Chauvy и други срещу Франция съдът тълкува чл.8 от ЕКПЧ, като приЕ., че репутацията на едно лице е защитена от разпоредбата като част от правото на личен и семеен живот и трябва да бъде балансирана спрямо свободата на изразяване на мнение. Следва обаче да се има предвид, че степента на допустима критика спрямо публични фигури е по-висока, отколкото на частни лица – Petriva v Romania, като се съобрази факта дали изложените твърдения представляват „изявления за факти“ или „оценъчни съждения“, а за последните е необходима достатъчна фактическа база, за да са в съответствие с чл.8 от ЕКПЧ.

Необходимо е да бъде изследван въпросът дали ищецът се явява публична личност по смисъла на това понятие, даден от ЕСПЧ и съответно да се прецени какъв стандарт за защита следва да се приложи. Съдът е приел, че защитата на репутацията на другите по смисъла на чл.10 §2 от ЕКПЧ обхваща политици, които не действат в личното си качество – Lingens v Austria. Безспорно съдът намира, че към 2017 ищецът е бил публична личност, тъй като е участвал активно в политическия живот на страната, членувал е в политическо движение и е бил кандидат на избори от листите на движението „Да, България“, както посочва и свидетеля И.. Следователно прагът на търпима критика спрямо публичните изяви на ищеца, каквато е и изнесената от него лекция, е завишен. Установява се, че ищецът е изразил своя собствена, непопулярна и невъзприЕ.на в историческите среди теза относно някои аспекти от българската история. Ищецът твърди, че са му причинени вреди от страна на ответника, като в публикувана на сайта му статия, възгледите му, изнесени по време на публична лекция, са определени като „хули“ и „скандална гавра“. Правилно СРС е приел, че глаголът „хули“ означава злепоставяне или очерняне, съответно злословене, а съществителното „гавра“ означава подигравка, кощунство, издевателство. Настоящият състав обаче не счита за правилна преценката на СРС, че ответникът следва да носи отговорност именно за квалификациите, използвани в заглавието, за да опише лекцията на ищеца и намира, че неправилно първоинстанционният съд ги е приел за фактически твърдения. На първо място беше посочено, че ищецът е публична личност и в това качество следва да търпи по-висока критика от обикновените граждани. Същият е защитен по силата на чл.10 от ЕКПЧ при изразяване на своите малко споделяни възгледи за историята, но не може да се отрече и правото на една медия, съответно на автора на една статия, да прави оценка на публични изяви, както и на тези, възприЕ.ни и разпространявани от политик. Обществото има право да е информирано за възгледите на лица, които упражняват пасивното си избирателно право. Поради това, макар и действително натоварени с негативен смисъл, използваните изразни средства, с които авторът описва своето мнение за лекцията на ищеца, не са основание за ангажиране на деликната отговорност на ответника на основание чл.49 от ЗЗД. ЕСПЧ е имал възможност да направи разграничение между фактически твърдения и оценъчни съждения.  Фактическите твърдения изискват доказателство за истинността им, а оценъчните съждения, като мнения и коментари, се считат за неподлежащи на доказване – Nilsen and Johnsen v Norway. Оценъчните съждения се ползват с по-голяма степен на защита. Практиката на ЕСПЧ е в посока, че дори провокативни изрази могат да не бъдат определени като фактически твърдения. Настоящият състав намира, че цитираните по-горе изрази („хули“ и „гавра“) са оценъчни съждения на журналиста, които изразяват неговото възприятие, мнение и възмущение от публичната лекция. Цялостния характер на статията също допринася да се изгради мнение, че авторът е направил оценка и собствен анализ на изложените тези в лекцията на ищеца. Авторът дава свой прочит на лекцията на Е.Д., като определя твърденията в нея като „истинска Вавилонска кула от нагли лъжи и тотални манипулации“. Очевидно това са оценъчни съждения, които няма законова опора да бъдат приети за фактически твърдения и съответно да са основание при констатирана невярност да са основание за деликтна отговорност. Обратното тълкуване би нарушило чл.10 от ЕКПЧ, доколкото би се ограничила свободата на словото и би се попречило на свободното изразяване на журналистическо мнение. Признавайки вреди на публична личност вследствие на цитираните по-горе оценки, Държавата, чрез съдебната власт, би нарушила ЕКПЧ. Още повече, че както беше посочено, обществото има интерес от това да бъде информирано относно публичните изяви и възгледи на политици. Няма пречка журналист в статия да изразява мнение и да дава собствена оценка на прояви на ищеца. Настоящият състав също така намира, че използваните изрази, макар и провокативни и с отрицателно въздействие, не са обидни. Те биха могли да засегнат  лицето, за което се отнасят, доколкото същото среща неодобрение на своите тези и възгледи. Не може да се направи категоричен извод, че с тях авторът на статията цели да унизи ищеца поради факта, че в цялостната статията личи желанието на автора да покаже несъгласието си с тезите на лектора-ищец, съответно да ги омаловажи, иронизира и отрече. ЕСПЧ приЕ., че след като се установи наличието на оценъчни съждения е необходимо да се прецени дали е налично „достатъчно фактическо основание за тях (Turhan v Turkey). Следва да се има предвид, че не е допустимо зад понятието „оценъчни съждения“ да се прикрива необоснована критика, обида или друга укорима цел. Необходима е връзка между оценъчното съждение и факти, които да го подкрепят, за да не се злоупотреби с предвидената в чл.10 ЕКПЧ закрила и съответно нарушението да остане несанкционирано. Съдът намира, че по делото е налично достатъчно фактическо основание за оценъчните съждения, доколкото от свалената на хартиен носител публична лекция се установява действително, че ищецът защитава пред широка аудитория свои интерпретации на периоди от българската история, съответно различен поглед върху дейността и живота на известни исторически личности. В светлината на необходимостта обществото да познава публичните личности, техните възгледи за важни исторически събития, които очевидно не са част от техния личен живот, е оправдано да се използва по-висока степен на критика, съответно не е укоримо използването на въздействащи фрази, които представят мнението на автора за действията и възгледите на публично активна личност, още повече и политически активист.

Не така обаче стои въпросът с третото инкриминирано твърдение  а именно, че ищецът е нарекъл *******“. Това безспорно е фактическо твърдение, а не оценъчно съждение, доколкото не отговаря на нито един критерий, за да се определи като оценка. Журналистите, обвинени в клевета, трябва да представят надлежни доказателства в подкрепа на твърденията си. ЕСПЧ е категоричен, че част от професионалната етика на журналистите е да проверяват истинността на твърденията си. В случая безспорно се установява, че процесното твърдение не е подкрепено с каквито и да било доказателства, напротив, дори в самата статия авторът заявява, че ищецът по време на презентацията си е цитирал разговор между деца, но въпреки това заглавието на статията, съответно нейното съдържание, без всякакво съмнение оставя впечатление у читателя, че обидата изхожда от ищеца. С това поведение са нарушени основни принципи на журналистическата етика, направено е едно клеветническо и невярно твърдение, като единствената му цел е да предизвика негативни реакции в аудиторията, съответно да се подсили въздействието на материала. Подобна цел е недопустимо да се постига с такива средства, поради което съдът намира, че именно тези твърдения в статията и заглавието обуславят отговорността на ответника за непозволено увреждане.

В конркетния случай степента на засягане на оценката на обществото спрямо ищеца е висока, тъй като е засегната публична личност, участваща в обществения и политически живот на страната. Следва да се отбележи, че е накърнена репутацията на лицето, както и неговият авторитет. Статията е публикувана в деня на националния празник на България, което още повече засилва негативното отношение на читателите към лицето, което се твърди да е обидило по недопустим начин историческата личност Васил Левски.

Безспорно закрилата по чл. 10 от ЕКПЧ се разпростира и върху изразяване на мнение в интернет и интернет новинарски портали, включена е и свободата на пресата и журналистическата свобода. Несъмнено ограничаването на последните би довело до заплаха за свободния поток на информация. И все пак, ако ограничението преследва легитимни цели и е предвидено в закона, то е допустимо. Винаги ЕСПЧ е отдавал значение на това дали една информация е проверена. В конркетния случай се установява, че твърдението за нанесена обида не само не е вярно, но и е написано по манипулативен и подвеждащ начин, доколкото в заглавието е посочено, че обидата е казана лично от ищеца, съответно това твърдение е повторено и в статията, но е уточнено, че действително е пресъздадено като диалог, за да се избегнат обвинения. При съблюдаване на добрите журналистически практики подобен начин на представяне на информацията е недопустим. В този смисъл личният живот на неправомерно засегнато от публикацията лице взима превес над недобросъвестното поведение на новинарския сайт. ЕСПЧ нееднократно е застъпвал тезата, че журналистите трябва да представят надеждна и прецизна информация съобразно журналистическата етика (Fressoz and Roire v France), от значение са и начинът на публикуване на статията, както и нейното заглавие. В конкретния случай се използва провокативно и невярно заглавие, за да се привлече читателят и да му се повлияе максимално. При преценка на общественото въздействие следва да се прецени тиражът на статията, съответно на броя лица, до които е достигнала.

Поради тези съображения настоящият състав намира, че следва да се даде приоритет на защитата на личната сфера на публичното лице, доколкото публикуваното на невярно и клеветническо твърдение е нарушение на правото му по чл.8 от ЕКПЧ. На Държавата, в лицето на националния съд, е вменено задължение да закриля правото на лицето по чл. 8 от ЕКПЧ, като при неизпълнение на това правомощие самият той би допуснал нарушение на Конвенцията. Необходимо е с оглед защитата на основните права и свободи на засегнатото от публикацията лице да се установи това нарушение, като на ищеца се присъди справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди.

Публикуваният материал има клеветнически характер, написаното е опозоряващо и злепоставящо и с него е нарушен общият дълг да не се увреждат морални интереси на други лица. В случая безспорно е засегната репутацията на ищеца, както и доброто му име в обществото, тъй като е отразена неточно и подвеждащо информацията, че последният е отправил една цинична характеристика към историческа личност. Като собственик на интернет сайта, ответникът определя характера и съдържанието на публикуваните материали, има качеството на възложител на работа и носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД. Последното обуславя неговата гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 49 ЗЗД, ако в резултат на тези публикации са претърпени вреди. С предявения иск се цели ангажиране на тази отговорност за претърпени неимуществени вреди - душевни болки и страдания в резултат на накърнена чест и достойнство, засегнат обществен авторитет от съдържащите се в публикациите обиди и клеветнически твърдения. В този смисъл е Решение № 263 от 15.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1740/2011 г., III г. о., ГК.

Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 45 от ЗЗД се определя от съда в съответствие с установения в чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието ,,справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т.2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г./. Справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. Същевременно обезщетението за неимуществени вреди има паричен израз, поради което всякога се явява детерминирано и от икономическа конюнктура в страната.

Съдът взе предвид характера, вида и тежестта на претърпените от ищеца морални болки и страдания, фактът, че публикацията е била видяна от много граждани, обстоятелството, че ответникът не е предприел никакви адекватни действия за привеждане на журналистическия материал в съответствие с наличните факти. Съдът съобрази и обстоятелството, че на ищеца е приписано изказване в навечерието на националния празник, което по своя характер е клеветническо и се изразява в недопустима обида към историческа личност, свързана именно с освобождението на България. Отчитайки този факт, авторът на публикацията е избрал и провокативното, невярно заглавие. Това мотивира съда да приеме, че заблуждението и подвеждането на читателите е допринесло в изключителна степен за страданията на ищеца. От друга страна следва да се има предвид, че ответникът не може да бъде държат отговорен за оценъчните твърдения в статията, които сами по себе си следва да бъдат приети за закриляни от свободата на изразяване. Факт е, че публичните личности следва да понасят по-голям интензитет на критика от медиите, която в конркетния случай не следва да ангажира деликатната отговорност на ответното дружество от отношение на тях. Съдът отчита, че самата презентация на ищеца Д. е провокативна, съдържа непопулярни схващания и идеи, използвана е ирония, за да се анализират определени исторически личности, съответно периоди от националната история. Не се доказа по несъмнен начин, че изказаното по време на лекцията не е провокирало част от негативните реакции спрямо ищеца, макар и за самата лекция да се е узнало от широката аудитория именно след статията. В подкрепа на това заключение следва да се има предвид и посочения по-горе ироничен коментар на Е.Д., който по време на лекцията си заявява, че се надява да не се окажат той и аудиторията обградени от националисти. В този смисъл съдът намира възражението на ответника, че е възможно част от вредите да са претърпени от ищеца именно и във връзка със собственото му поведение и изразена теза. Макар и заплашването и ответната реакция на неустановени лица да е укорима и недопустима, ответникът не може да бъде държан отговорен за нея, доколкото той е пресъздал и информирал аудиторията за проведената лекция и е дал своя оценка за тезите на автора. В крайна сметка деликната отговорност на ответника се свежда от изразеното клеветническо и невярно твърдение, че ищецът е обидил Васил Левски, наричайки го „***“, което безспорно е допринесло за вредите, претърпени от ищеца. Съдът следва да съобрази и факта, че видно то представените по делото съдебни удостоверения, ищецът счита, че е претърпял вреди и от други медии, публикували сходен материал. В този смисъл съдът намира, че отговорността се носи от всяка медия, съобразно причинените от нея вреди. Неоснователно е  възражението на ответника, че няколко иска срещу различни ответници са недопустими. ГПК не съдържа подобна абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на иска. Поради изложеното, както и поради факта, че и други медии са възпроизвели подобни материали и ищецът признава, че е претърпял вреди и от техните публикации, следва да се намали обезщетението, присъдено от първоинстанционния съд. Съобразявайки се с тези обстоятелства, както и с икономическите условия в страната, настоящият състав намира, че справедливото обезщетение възлиза на 1500 лева.

Поради тези мотиви атакуваното решение следва да се отмени в частта, в която искът е уважен за сумата над 1500 лева, както и в частта за разноските.

 

По отношение на разноските:

 

При този изход на делото право на разноски по чл.78 от ГПК имат и двете страни. Съгласно представен списък, ищецът претендира пред СРС 1080 лева разноски, от които съобразно уважената част от иска следва да му се присъдят 360 лева. Ответникът претендира 1465 лева, от които съобразно отхвърлената част от иска следва да му се присъдят 976,67 лева. Пред въззивния съд се претендират 1030 лева от ищеца, като е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е в размер на 1000 лева. Съдът намира, че с оглед сравнително ниската фактическа и правна сложност на делото и липсата на сочени доказателства пред въззивната инстанция и съобразявайки факта, че е проведено само едно съдебно заседание, възражението е основателно и следва да се намали исканото възнаграждение до минималния размер от 550 лева. Съответно на ищеца се дължат разноски пред въззивния съд съобразно уважената част от иска в размер на 193,33 лева. Ответникът претендира 60 лева държавна такса и 550 лева адвокатско възнаграждение, като съдът намира, че 5 лева банкова такса не следва да се присъжда. Съобразно уважената част от иска, на ответника се дължи сумата от 406,67 лева.

 

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ  Решение №392576 от 23.04.2018 г. по гр.д.№ 14025/2017г. по описа на СРС, 159 с-в,с което ответникът „П.Н." ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, е осъден да заплати на Е.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 3 000 лева - обезщетените за неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на личния и професионален авторитет на ищеца, нанесен психологически и физически дискомфорт, претърпени вследствие на клеветническа информация, съдържаща се в статия, публикувана на 03.03.2017 г. в електронното издание на „П.Н." ЕООД на сайта www.pik.bg със заглавие „СКАНДАЛИА ГАВРА! Историк и учител от „Да, България" хули българщината навръх 3-ти март, нарича *******", и е отхвърлен искът за разликата над 3 000 лева до пълния претендиран размер от 4 500 лева в частта, в която е уважен предявеният иск за сумата над 1500 лева, както и в частта за разноските, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявеният от  Е.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, иск по чл.49 вр. чл.45 от ЗЗД срещу П.Н." ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:*** за сумата над 1500 до първоначално уважения размер от 3000 лева.

 

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „П.Н." ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Е.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 360 лева - съдебни разноски пред първа инстанция и 193,33 лева разноски пред въззивната инстанция.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Е.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „П.Н." ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, сумата 976,67 лева - съдебни разноски пред първа инстанция и  406,67 лева разноски пред въззивната инстанция.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                        2.