Р Е Ш Е Н И Е

№ 115

гр. Габрово12.05. 2017 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

          Габровският окръжен съд              колегия в открито заседание на девети март  през  две хиляди и седемнадесета година в състав:

                                                            Председател : В.Топалова

 

Членове :    1. В. Генжова

                                                                                             2.  Г.Косева

при секретаря като разгледа докладваното от съдията Генжова В. гр.д. №   29                                                                             по описа за 2017 год.,  за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на 258 и сл. на ГПК.

С решение № 318 от 26.10.2016 г., постановено по гр. д. № 355/2016 г., Габровският районен съд е  отхвърлил предявеният от М.К.Х. *** против „Профи Кредит България” ЕООД – София иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит с № 5006255240/28.03.2014г. на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, като неоснователен и недоказан. С решението е осъдена М. К.Х.  да заплати в полза на „Прохи Кредит България”ЕООД разноски по делото в размер на 830 лв.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от М.К.Х., в която се твърди, че решението е неправилно и необосновано.

Неправилно съдът приел, че жалбоподателката, ищца в първоинстанционното производство е релевирала доводи черпени от чл. 147а на ЗЗП.Такива доводи не били навеждани. Твърди, че декларативните клаузи в договора за кредит не освобождавали доставчика на финансова услуга да докаже реалното предоставяне на потребителя  общите условия към договора. Не били обсъдени и доводите изложени в исковата молба във връзка с прилагане Директива С-449/2013г. на СЕС , като съдът не разпределил правилно доказателствената тежест в процеса. Твърди, че съдът направил необоснован извод, че между страните бил сключен в писмена форма договор за кредит. По делото били представени доказателства, че ответното дружество прилагало нелоялна , заблуждаваща търговска практика, като въвеждало клиентите в заблуждение да се подпишат под празен проект на договор за заем и тази практика била обективно установено в Заповед № 675/08.08.2013г. на председателя на КЗП, което съответствало на представените по делото писмени доказателства установяващи по-късното доставяне на ищцата екземпляр от договора за заем. Твърди, че договора за заем бил нищожен, поради нарушение императивните норми на чл. 11,ал.1т.7,9,10,11,12 и 20 от ЗПК, както и чл. 10,ал.1ЗПК. Твърди, че съдът служебно не извършил проверка, дали договорът за заем не е нищожен и на друго основание. Освен това твърди, че в случая договорът за заем е нищожен на осн. чл. 26 ЗЗД, поради противоречието му с добрите нрави, тъй като при заем в размер на 2900 лв., със срок на кредита 48 месеца, общото задължение възлизало на 9 396 лв. Счита, че при така договорената възнаградителна лихва  е налице явна неаквивалентност между предоставената услуга и договорената цена за нея, което водело до нарушение на принципа за добросъвестност при участие в облигационните отношения. Твърди, че уговорената лихва противоречи на добрите нрави, като същевременно липсвал и предмет на договора, поради липсваща цена на същия - дължимата престация по него. Поддържа още, че поради това процесният договор накърнява равноправието между страните и противоречи на добрите нрави и на принципите на добросъвестност при договарянето, поради което е нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено и вместо него да се постанови ново, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло, като претендира и направените разноски.

В срок е постъпил отговор от „Профи Кредит-България, в който жалбата се оспорва, по подробно изложени аргументи. Моли да се отхвърли подадената жалба, като неоснователна. Претендират се разноските по делото.

След извършената служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество, съдът го намери за неправилно по следните съображения:

Не е спорно и от приетите като доказателства копие от договор за потребителски кредит 5006255240/28.03.2014 г. и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити от 27.03.2014г. се установява, че страните са постигнали съгласие ищцата да получи сумата от 2900 лв. срещу задължението за връщане на 48 месечни погасителни вноски дължими всяка на 15 число на месеца, всяка в размер от 195,75 лв. В раздел VI от договора е предвидено още, че общият размер на плащането по заема е 9396,00 лв., лихвеният процент по заема е 76,89 %, а ГПР - (годишният процент на радзходите) по заема е 110.70 %. Представени са и ОУ към договора,  с които  ищецата  възразява да е запозната.Тъй като под тях липсва подпис на кредитополучателката, съдът приема, това възражение за установено.

            Според уговореното в договора, кредитът е обезпечен, чрез солидарен длъжник Й.Й.Й..

            Въззивният съд намира, че в произнасянето си е обвързан от фактическите твърдения относно основанието на претенцията посочени във въззивната жалба и исковата молба, както и от конкретното съдържание на договора за кредит, чиято нищожност се иска да бъде прогласена. Прилагането на конкретната материалноправна норма към процесното правоотношението е в правораздавателните компетенции на съда.

            За да отхвърли иска за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД), ГРС е приел, че в случая не е нарушен принципа на справедливостта, в който аспект се твърди, че добрите нрави са били накърнени.

            При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит от 28.03.2014 г., както и на поетите с него права и задължения въззивният съд намира, че последният има правната характеристика на договор за потребителски кредит , поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. (така в определение № 351 от 22.04.2016 г. на ВКС по търг. дело № 3026/2015 г., І т. о.).

            Във връзка с поставения от ищцата въпрос за действителността на договорното съглашение, следва да бъде установено дали е налице валиден обвързващ страните договор, като преценката за това се направи, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договора. Съдът намира, че процесното съглашение по форма и съдържание отговаря в значителна степен, но не изцяло на изискванията съдържащи се в глава ІІІ - та, чл. 9 - 11 от ЗПК.

            Съответствието на договора с добросъвестното упражняване правата на ответника - кредитор, а от там с добрите нрави се включва в основанията за нищожността му предвидени и по специалния закон като общо към частно основание за нищожност.

            Във връзка с твърденията на ищцата, че уговорената възнаградителна лихва от 76,89 % за кредит от 2900 лв., както 110.70 % годишен процент на разходи (ГПР) са в противоречие с добрите нрави и изискването за добросъвестно упражняване правата на страните по договора, съдът намира следното:

            Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. За да се приеме за основателно така наведеното възражение е необходимо да е налице значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който чуствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване.

            Трайна и непротиворечива е съдебната практика за нищожност на договор поради накърняване на добрите нрави и тя приема, че "добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът прави извод дали са налице действия, които да правят договора нищожен поради накърняване на добрите нрави.

            Принципно, възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, ІV г. о., "понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност....".

            Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен. Ето защо съдът намира, че при потребителски заем за сума от 2900 лв., със сравнително  кратък срок на ползване -48 месеца/ четири години/, при предоставено обезпечение - съдлъжник, уговарянето на възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер на от 76,89 % от стойността на заема не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити (над 15 години), когато, независимо от обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси, които биха намалили стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай такива обстоятелства не са налице.

            Поради изложеното, съдът счита, че уговорката за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 76,89 %, е в противоречие с добрите нрави, поради което е нищожна.

            Такъв извод може да се направи и относно годишният процент на разходите, още повече, че както се отбеляза и по - горе, кредитът е краткосрочен, за срок по - малък от 5 години, надлежно обезпечен и определянето на ГПР от 110, 70 %, без да е установен механизмът за изчисляване на този процент съставлава нарушение на принципа на добросъвестно упражняване на права. Посочените клаузи драстично нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ответника.

            Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД възможно е договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. Като съобрази данните по делото настоящият състав намира, че нищожните клаузи на договора относно определянето на % възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит.

            Аргумент за недействителност на договора на това основание може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при незпазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишният процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От изложеното следва, че законът поставя важен акцент на посочените уговорки. Поради възмездният характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по - пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и годишният процент на разходите (ГПР) по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), който изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит -  чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове.

            В процесния договор не се съдържа информация за условията за прилагането на годишният лихвен процент на възнаградителната лихва и индекс или референтен лихвен процент, свързан с първоначалния, ако има такъв. Не се сочат и условия за прилагане на възнаградителна лихва от 110,70 %. Не е ясно каква част от посочената погасителна вноска съставлява възнаградителната лихва, при посочения в договора лихвен процент, като се има предвид, че става въпрос за краткосрочен договор за потребителски кредит - за 48 месеца - за срок от 4 години.

            Не е изпълнено и изискването да се посочи, освен глобалния годишен процент на разходите по кредита (110,70 % ГПР), общата сума, при съответния годишен процент на разходите, дължима от потребителя към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 от ЗПК начин.

Освен че липсата на подобна регламентация, по изричното разпореждане на ЗПК, прави договора недействителен, както се изложи, неоправданото предвиждане на възнаградителна лихва в размер на 76,89% и ГПР от 110.70 % противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите и не може да се оправдае с поетия от кредитора риск по отпускане на заема, който е и обезпечен.

            По тези съображения настоящият състав намира, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави и нарушения на императивните норми по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК.

            Тъй като изводите на двете съдебни инстанции не съвпадат, атакуваното решение № 318 от 26.10.2016 г., постановено по гр. д. № 355/2016 г. на Габровския районен съд следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск за нищожност на договора за потребителски кредит да бъде уважен.

            По искането за присъждане на резноски:

            Тъй като  въззивната жалба е уважена, право на разноски има въззивникът - ищцата. Пред първата инстанция ищцата е била освободена от такси и разноски, поради което такива не и се дължат. Видно от данните по делото, че ищцата е упълномощила адвокат Д.Ф., която е осъществила процесуално представителство по делото по чл. 38 от ЗА и претендира възнаграждение определено по Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът намира, че на процесуалния представител на ищцата следва да й бъде присъдено възнаграждение в размер на 799,80лв. за процесуално представителство пред първата инстанция  и 300 лв. пред въззивната или общо в размер на  1099,80 лв. на осн. чл. 78 ГПК.

            На ответника не следва да бъдат присъждани разноски, но той следва да бъде осъден да заплати по сметка на ГОС държавна такса в размер на 563,76  лв. от които  187,92 лв. по въззивната жалба и 375,84 лв. по първоинстанционното производство.

 Водим от горното, Габровският окръжен съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 318 от 26.10.2016 г., постановено по гр. д. № 355/2016 г. на Габровския районен съд, с  което е отхвърлен иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, предявен от М.К.Х. срещу „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит № 50006255240/28.03.2014 г. - поради противоречие с добрите нрави, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРОГЛАСЯВА за нищожен договор за потребителски кредит № 50006255240/28-03-2014 г. сключен между М.К.Х. ,ЕГН **********,*** и "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ",ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Мотописта”, бул.”България”, № 49, мл.53Е, вх.В, поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД , във вр. с чл. 22  във вр. с чл. 11, ал.1,т.9 и т.10 от ЗПК.

ОСЪЖДА"ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ",ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Мотописта”, бул.”България”, № 49, мл.53Е, вх.В да заплати на адв. Д.Л.Ф. – САК, личен № 1200388410  адвокатско възнаграждение в размер на 1099,80 лв. на осн. чл. 38 от ЗА във вр. с  чл. 78 ГПК, за процесуално представителство на М.К.Х. пред двете съдебни инстанции.

            ОСЪЖДА"ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ",ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Мотописта”, бул.”България”, № 49, мл.53Е, вх.В да заплати на Габровски окръжен съд сумата от 563,76  лв. държавни такси.

Решението не подлежи на обжалване.

 

                                                                        Председател:

 

                                                                        Членове: