Р Е Ш Е Н И Е   № …

гр.Козлодуй, 16 май  2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

КОЗЛОДУЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, първи състав в публично заседание на 17.04.2018г. /седемнадесети април две хиляди и осемнадесета година/ в състав:

 

                                                         Районен съдия: Цветанчо Трифонов

 

при секретаря Стела Димитрова, като разгледа докладваното от съдията Цветанчо Трифонов гражданско дело № 1640  по описа за 2017г. на Козлодуйския районен съд и за да се произнесе взе предвид следното.

 

„А.з.к.н.п.з.” ООД, ЕИК 202527341, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Росен Антов и Тервел Кънчев, чрез юрисконсулт Н.С. е предявил иск с посочено правно основание чл. 422, вр.чл.240, ал.1 и ал.2 от ГПК, чл.86 от ЗЗД, вр.чл. 79 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и цена на иска в размер на 272.59 лв. /двеста седемдесет и два лева и 59 ст./ по Договор за паричен заем № 2680024 от 11.11.2016 г.; 18,00 лв. /осемнадесет лева и 00ст./ - разходи за извън съдебно събиране, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението – 26.07.2017г. до изплащане на вземането, както и направени разноски в размер на 25,00 /двадесет и пет/ лева – държавна такса и 100,00 лева /сто лева и 00 ст./ юрисконсултско възнаграждение против Ц.Д.М., ЕГН **********,*** за  признаване съществуването на вземането на ищеца срещу ответника по делото. Претендира и разноски в настоящото производство в размер на 350,00 лева за юрисконсултско възнаграждение.

Към молбата са приложени следните писмени доказателства: копие на договор за паричен заем № 2680024/11.11.2016г. и Предложение за сключване на договор за паричен заем; рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017г. на основание чл. 99 от ЗЗД между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „А.з.к.н.п.з.“ ООД и Приложение към него, доказващо, че процесния договор е предмет на цесия; уведомление за цесията; удостоверение за актуално състояние на ищцовото дружество – извлечение от ТР; пълномощно на юрисконсулт Н.С.; пълномощно от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с което упълномощава „А.з.к.н.п.з.“ ООД  да уведоми длъжниците за прехвърляне на вземанията.

В срока по чл. 131 от ГПК ответната страна не е представила писмен отговор.

 Извън този срок ответницата М., чрез адв. Десислава Филипова – САК, е подала становище по исковата молба, като моли да бъде разгледано от съда. Основанието за това искане е обстоятелството, че според нея в Договора за паричен заем №2680024 от 11.11.2016г., предмет на настоящето дело, съществува  нищожна клауза в чл. 4 ал.2, която води до неравноправност на договарящите, до противоречие с добрите нрави и е сключена при заобикаляне на закона. Иска в от съда в мотивите на решението да констатира наличието на нищожност на клаузите в чл. 4 ал.2 и да го постанови съобразно тази констатация. Счита, че за решаването на настоящият правен спор  съществуващата нищожност  на клауза в договора задължава съда служебно да се произнесе по това обстоятелство  цитирайки  т.1  и т.3  от Тълкувателно  решение  1/09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.  От друга страна, за нищожни клаузи по договора, в случая създаващи неравноправност между страните  съдът е длъжен да следи служебно  като при тяхното налице  в мотивите си на решението си  следва да ги коментира. Иначе казано, макар настоящето становище да е подадено извън преклузивния срок на чл. 133 от ГПК съдът следва да го разгледа.

Козлодуйският районен съд в настоящият си състав намира следното.

Ответната страна е предявила възражение за нищожност на наустоечната клауза на чл.4, ал.2 на договора за паричен заем като противоречаща на чл. 143, т.5 от Закона за защита на  потребителите, като заобикаляща изискванията на чл. 19, ал.4 от Закона за потребителският кредит  и като сключена в нарушение на добрите нрави  по смисъла на  чл.26, ал.1 от Закона за задълженият и договорите.  Счита, че  чрез неустоечната  клауза  кредиторът,  в нарушение на принципа, забраняващ неоснователното   обогатяване, е прибавил  към договорената  възнаградителна  лихва  допълнителна печалба, без да   изпълни  задължението си по чл. 11, т.9,  и т.10 от ЗПК, като посочи в договора реалният лихвен процент и съответно действителният годишен процент.  С оглед на невключването на потребителският контакт на задължителните елементи от  съдържанието на договора по чл. 11,т.9  и т.10 от ЗПК са настъпили  правните  последици на чл.23, във вр. чл. 22 от ЗПК, а именно:  поради нищожност на договора за заем, заемополучателят  дължи на търговеца единствено възстановяване на чистата стойност на кредита, без за него да е възникнало  задължение за заплащане на  лихви и други такси и разноски.       

От събраните по делото доказателства съдът приема за установена следната фактическа обстановка.

На 11.11.2016г. бил сключен договор между Ц.Д.М. и ”Изи Асет Мениджмънт„ АД за паричен заем № 2680024. Съгласно същия Заемодателят се  задължил да предостави на Заемателя паричен заем в размер на 400 лева, която сума е предоставена  за вписване на горепосоченият договор и с това Заемодателят изпълнил задължението си по договора. Длъжникът се задължил да ползва и върне отпуснатата сума, ведно  с дължимата договорна лихва в  размер на 40.85 лева, съгласно условията на сключеният договор, като заплати общо сума в размер на 440.85 лева на пет месечни погасителни вноски. По този договор М. е извършила плащания в общ размер на  415. 42 лева.   В чл.2 на договора  било уговорени срокът за връщане на заема  по месеци с пет броя вноски  от по 88.17 лева;  бил фиксиран годишен лихвен процент на заема 40% и лихвен процент при отказ от договора равен на 0.11%. общата сума, която дължал заемателя възлиза на 440.85 лева.

В чл.4, ал.1 било поставено условие, че Заемателят се задължава в  срок до три дни, считано от датата на сключване на  настоящият договор  да предоставени на Заемодателя едно от следните обезпечения:  

две физически лица- поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка  от работодателя за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителният  му доход да е в размер  над 1000 лева;  да работи по безсрочен трудов  договор; да не е заемател  или  поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няма  неплатени осигуровки за последните  две години; да няма  задължения към други банкови и финансови институции  или ако има такива –кредитната му история  в ЦКР към БНБ  една година назад, да е със статус  не по-лош  от 401 „редовен”.

Поръчителят се задължавал да сключи договор за  поръчителство.

Банкова гаранция  с бенефициер – Заемодателя, за  сумата по чл. 2, т.7, т.е. за общата сума на дълга от 440,85 лева, със срок  на валидност 30 дни след  крайния  срок  за плащане    на задълженията  по настоящият договор.

В чл. 4, ал. 2 било уговорено, че при неизпълнение на задължението по настоящия договор – да предостави обезпечение в срока по ал.1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 242,70 лева, като тази неустойка ще се плаща разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските посочен в чл.2, т.2 – 88,17 лева се добавя сума в размер на 48,54 лева.

Имайки предвид условията на чл. 4, ал. 2 от Договора заемодателят отнесъл погасителните вноски за погасяване на неустойка и за такси „Разходи”, вместо към главницата и лихвите по заема. По този начин ответницата по делото, въпреки направените от нея плащания съгласно определените месечни вноски, останала задължена с 167,91 лева непогасена главница и 8,43 лева лихви.

  Съгласно чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е:

1.     всяка уговорка в негова вреда;

2.     която не отговаря на изискването на добросъвестността;

3.     води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

         Съдът счита, че са налице и трите посочени по-горе хипотези на чл.143 от ЗЗП.

         Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка има за цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла на другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но не е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в чл.4, ал.2 от Договора означава, че тя е загубила своята обезщетителна функция, тъй като тя не предвижда заплащане на обезщетение на вреди в следствие на неизпълнение на договора, а е включена в погасителната вноска към този договор в следствие на неизпълнение на отделна негова клауза, с която е уговорена.

         Заемодателят е поставил редица условия на които заемателят следва да отговаря /описани по-горе/, но не като условие за предоставяне на кредита, а единствено само като условие за обезпечаване на неустойката. Съдът счита, че някои от изискванията са неизпълними в срока от 3 дни поставени от заемодателя – напр. условията за лицата – поръчители, за размера на притежаваното от тях имущество и доход. Нормално и логично би било, след като заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема. Очевидно е, че с тази клауза, заемателят е поставен в неравностойно положение от заемодателя. Така стои въпросът и с уговореното обезщетение в размер на 247,70 лева представляващо над 60% от заетата сума. Фрапиращото тук е, че обезщетението не служи за обезпечаване на главницата по дълга, а за неизпълнено условия за отпускане на кредита.

         Имайки предвид това съдът прави извода, че заемодателят не е търсил обезпечение на вземането си, а по-голяма и недължима печалба от уговорения заем. Това означава, че той е договорил за себе си вземане, което не му се следва и по този начин неоснователно се е обогатил.

         Неустойката по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредите. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя, с което е нарушена нормата на чл.5 от ЗПК. Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит.

         В чл.86 от ЗЗД е вменено, че при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законна лихва, а за действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила.

         В чл. 87 от ЗЗД е записано, че когато длъжникът по един двустранен договор не е изпълнил задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение.

         В чл.88, ал.1 от ЗЗД отново е записано, че кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.

         По този начин формулирана клаузата на ал.2 на чл.4 заобикаля закона, в случаите цитираните норми на ЗЗД, поради което съдът я счита за нищожна /при неиздължение на задължението си към настоящия договор – да предостави обезпечение в срока по ал.1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 242,70 лева, като тази неустойка ще се плаща разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските посочен в чл.2, т.2 – 88,17 лева се добавя сума в размер на 48,54 лева/.

 

         Иначе казано, във всички случаи обезщетението, уговорено като неустойка, се дължи единствено и само при виновно неизпълнение на договора. Поради това е недопустимо в погасителните вноски, представляващи главница и лихви, да бъде включена и неустоечна клауза, тъй като не е налице неизпълнение на договора.

         Посочения размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР /годишен процент на разходите/ от 48,99%,както и ФГЛП /фиксиран годишен лихвен процент/ от 40,00% нарастват допълнително с размера на неустойката по чл. 4, ал. 2 от Договора. Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца–заемодатал и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалба на заемодателя. Така изискването на обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице /или банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря на изискванията, създаващи значителни затруднения / чл. 4, ал. 1 от Договора/ за изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката по чл. 4, ал. 2 от Договора. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора ФГЛП от 40,00%. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по–силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора проценти на ГПР – 48,99% и посочения общ размер на плащанията от 440,85 лева /главница и договорна лихва/. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки и косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане – обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин кредитодателят заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК / годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България/ при определяне ГПР.

        Ето защо, макар да е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по чл. 4, ал. 2 представлява предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на потребителя. Напротив, същата е в противоречие с обявеното в чл.2 от договора и в предложението за сключване на договора. В тях изрично е предвидено, че общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 440.85 лева като разпоредбата очевидно не включва оскъпяването по чл. 4, ал. 2 от договора за кредит. Съгласно т.2 от ДР на ЗПК "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита от 400 лева и общите разходи по кредита за потребителя, а "общ размер на кредита" е максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за кредит. В този смисъл, посочената в договора в чл. 2, т.7 обща сума за плащане от 440,85 лева е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер на задължението си и последиците от забавата си. Клаузата на чл.4, ал. 2 от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД – сключен, за да бъде заобиколен закона в лицето на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърнява добрите нрави, тъй като поставя в неравнопоставеност една от страните, сключена е в нарушение на закона в лицето на чл.86, чл.87 от ЗЗД. Този извод се формира от естеството на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, от съотношението на заема и неустойката, от съотношението на законните лихви и неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението.

        Съдът не приема твърдението на ответната страна, че следва да бъде обявен за нищожен целия договор заради констатираната нищожност на клауза в него в лицето на чл. 4, ал.2. Съгласно чл.26, ал.4,пр.2 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая няма пречка тази сделка да бъде сключена, дори и да не са налице условията на чл.4, ал.2 от Договора, тъй като предмет на този договор е заем и сключването му не е било поставено под условието за изпълнение на изискванията в чл.4, ал.2.

         Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение.

         С оглед гореизложеното съдът преценява, че предявеният установителен иск за признаване за установено, че ответникът по делото Ц.Д.М. дължи на ищеца „А.з.к.н.п.з.” сумите в размер на  167,91 лв. главница, 8,43 лв. договорна лихва за периода от 11.12.2016г. до 10.04.2017г., неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 91,79 лева, разходи за извънсъдебно събиране в размер на 18,00 лева, лихва за забава /законна лихва/ върху непогасената главница в размер на 4.46 лв. за периода от 10.04.2017г. – датата на последната погасителна вноска на паричния заем до 20.07.2017г. – датата на входиране на заявлението в съда, както и съдебни разноски и възнаграждение за процесуално представителство в общ размер на 350,00 лева, следва да бъде изцяло отхвърлен като неоснователен и недоказан.

         Ето защо съдът

Р Е Ш И:

         Отхвърля предявеният от  „А.з.к.н.п.з.” ООД, ЕИК 202527341 със седалище и адрес на управление *** с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че ответникът по делото Ц.Д.М. дължи на ищеца „А.з.к.н.п.з.” сумите в размер на  167,91 лв. главница, 8,43 лв. договорна лихва за периода от 11.12.2016г. до 10.04.2017г., неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 91,79 лева разходи за извънсъдебно събиране в размер на 18,00 лева, лихва за забава /законна лихва/ върху непогасената главница в размер на 4.46 лв. за периода от 10.04.2017г. – датата на последната погасителна вноска на паричния заем до 20.07.2017г. – датата на входиране на заявлението в съда, както и съдебни разноски и възнаграждение за процесуално представителство в общ размер на 350,00 лева като неоснователен и недоказан.

         Осъжда  „А.з.к.н.п.з.” ООД, ЕИК 202527341 със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Росен Антов и Тервел Кънчев да заплати на адв. Десислава Любенова Филипова от САК за оказана безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице – ответника Ц.Д.М., ЕГН ********** *** направени в процеса разноски в размер на 300,00 лева.

         Решението може да се обжалва пред Окръжен съд град Враца в двуседмичен срок от съобщението да страните.

         Да се публикува съгласно ВППСА в КРС.

 

                                                                  Районен съдия:

                                                                                     /Цв.Трифонов/